— Добре би ни дошъл още един изтребител. Или още шест.
— Дроните му свършиха — отбелязах.
То се знае, имахме друг изтребител при себе си и един придаден към нас смотаняк от флота, който да го пилотира. Можеше да се окаже, че той е последната ни надежда, ако ни натикат в стазисното поле.
— Колко далеч е другият тип? — попита Чарли. Имаше предвид пилота на изтребителя, който си бе подвил опашката. Увеличих мащаба и зелената точка се появи в десния край на екрана.
— На около шест светлинни часа.
Бяха му останали два дрона, които се намираха прекалено близко до него, за да се появят като отделни точки на дисплея, а един бе изразходвал, за да прикрие оттеглянето си.
— Престана да ускорява, но все още се движи с 0,9 g. — Не би могъл да ни е от полза, дори да искаше да помогне.
Щеше да му с необходим цял месец, за да убие скоростта.
Тъкмо в този труден момент светлинката, която обозначаваше нашия отбранителен изтребител изчезна от екрана.
— Мамицата му!
— Е, веселбата започна. Да кажа ли на хората да се подготвят и да се изкачат горе?
— Не… нареди им да облекат скафандрите, в случай, че вражеските удари ни разхерметизират. Но мисля, че ще мине известно време, преди да ни атакуват по суша.
Отново увеличих мащаба. Четири червени точки вече пълзяха около глобуса, насочвайки се към нас.
Навлякох бойния си костюм и се върнах в командната зала, за да наблюдавам фойерверка на мониторите.
Лазерите работеха перфектно. И четирите дрона едновременно се съсредоточиха върху ни; и четирите бяха прехванати и унищожени. Всички нова-бомби с изключение на една се взривиха отвъд хоризонта (визуалният хоризонт бе на около десет километра разстояние, но лазерите бяха монтирани високо и обсегът им бе двойно по-голям). Бомбата, която избухна по-наблизо, остави една полукръгла яма, която тля яркобяла в продължение на няколко минути. Един час по-късно тя все още грееше бледооранжево, а температурата отвън се бе повишила до 50 градуса над Абсолютната нула. Повечето от снега се стопи и разкри неравната сива повърхност.
И следващата атака завърши за частица от секундата, но този път тя бе осъществена от осем дрона и четири от тях успяха да ни наближат на разстояние десет километра. Лъчението от тлеещите кратери вдигна температурата почти до 300 градуса. Това бе над точката на Топене на леда и аз започнах да се безпокоя. Бойните скафандри бяха пригодени за температури доста над 1000 градуса, но скоростта на автоматичните лазери зависеше от работещи при ниските температури свръхпроводници.
Попитах компютъра какъв е лимитът на температурите при лазерите и той извади на екрана инструкцията ТК-398-734-009-265, „Някои аспекти на приспособимостта на криогенните артилерийски системи, използвани в обстановката на относително високи температури“. В нея имаше предостатъчно полезни съвети как бихме могли да изолираме оръжията, стига да имаме достъп до напълно обзаведена оръжейна. Отбелязваше се, че времето за реакция на автоматичните прицелни устройства нараства с увеличаването на температурата и че над известна „критична стойност“ оръжията изобщо не ще могат да се прицелват. Нямаше обаче начин да се предскаже индивидуалното поведение на всеки лазер, само се посочваше, че най-високата критична температура, регистрирана някога, с била 790 градуса, а най-ниската — 420.
Чарли се взирате в дисплея. Гласът му прозвуча безстрастно по вътрешната връзка.
— Този път — шестнайсет.
— Изненадан ли си?
Едно от малкото неща, които ни бяха известни за психологията на тауранците, бе тяхната слабост към числата, особено към неделимите или делимите на две.
— Да се надяваме, че не са им останали още 32. Разпитах компютъра по този въпрос; всичко, което можа да ми съобщи, бе, че до този момент крейсерът бе изстрелял 44 дрона и че някои техни крейсери са имали на борда си до 128 дрона.
Оставаше повече от половин час до връхлитането на дроните. Можех да евакуирам всички в стазисното поле и те щяха да бъдат временно в безопасност, ако някоя от нова-бомбите проникнеше в базата. В безопасност — да, но и в капан. Колко време щеше да мине преди кратерите да изстинат, ако три или четири — да не говорим за шестнайсет — от бомбите паднеха в базата? Не можеше да се живее вечно в бойния скафандър, макар че той рециклираше всичко с безпощадна ефективност. Една седмица ти е достатъчна да се почувстваш напълно нещастен. Две седмици — за да помислиш за самоубийство. Никой досега не е преживял три седмици в условията на стазисното поле.
Освен всичко останало, тази отбранителна позиция може да се окаже и смъртоносна клопка. Противникът има неограничени възможности, след като куполът е непрозрачен; единственият начин да разбереш какво е замислил, е да подадеш главата си навън. Нямаше нужда да се нахвърлят отгоре ни с примитивни оръжия, освен ако не горяха от нетърпение. Можеха да засипят купола с лазерен огън и да чакат да изключим генератора. Междувременно щяха да ни нападат постоянно, мятайки вътре в купола копия, камъни, стрели — можеш да им отвърнеш, но е почти безполезно.