— Три минути.
Вторачих се в мониторите, на които се виждаха различни участъци от минното поле. Ако извадехме късмет, без да се усетят, щяха да се приземят върху му. Или да прелетят достатъчно ниско, така че да детонират мините.
Изпитвах смътно чувство на вина. Намирах се в безопасност в дупката си, драсках си тука, готов да почна да раздавам заповеди. А какво ли си мислеха за отсъствието на командира си онези седемдесет жертвени агнеца?
Тогава си спомних какво бях чувствал аз самият спрямо капитан Стот при онази първа бойна акция, когато той бе решил да остане в безопасност на орбита, докато ние се биехме на земята. Приливът на омраза бе толкова силен, че трябваше да потисна пристъпа на гадене.
— Хилибоу, можеш ли сама да се оправиш с лазерите?
— Не виждам причини да не мога, сър. Хвърлих писалката и се надигнах..
— Чарли, поеми координацията на частите; можеш да се справиш не по-зле от мен. Аз се качвам горе.
— Не бих ни посъветвала да го сторите, сър.
— По дяволите, Уилям, не бъди кръгъл идиот.
— Аз не изпълнявам заповеди, аз ги отдав…
— Там няма да оцелееш и десет секунди — каза Чарли.
— Ще поема риска като всички останали.
— Не чуваш ли какво ти казвам? Те ще те убият!
— Нашите ли? Глупости. Знам, че не ме обичат много, но…
— Не си ли слушал общата честота? Не, защото когато разговаряха помежду си, не използваха моя „архаичен“ английски.
— Те смятат, че си ги поставил в първата линия на отбраната за наказание, заради страхливостта им. При това след като им бе казал, че всички могат да се приберат под купола.
— Нима не е така, сър? — попита Хилибоу.
— За наказание ли? Не, разбира се, че не. — Поне не и съзнателно. — Те просто бяха горе, когато ми потрябваха… Лейтенант Брил не им ли е казала нищо?
— Поне аз не съм я чул — отвърна Чарли. — Може би е прекалено заета.
Или пък бе съгласна с тях.
— Най-добре е да…
— Ето ги! — извика Хилибоу.
Първият противников катер се очерта на единия от мониторите, който показваше минното поле; другите се появиха в следващата секунда. Идваха от различни посоки и не бяха равномерно разпределени около базата. Пет в североизточната четвърт и само един — в югозападната. Предадох информацията на Брил.
Ние обаче бяхме предвидили логиката на поведението им; всички те се снишаваха към пръстена на минното поле. Един от апаратите, който имаше твърде странна аеродинамика, се приближи достатъчно, за да възпламени тахионното устройство. Взривът се стовари върху задната му част, той се преобърна напълно и се заби с нос в земята. Страничните люкове се отвориха и тауранците изпълзяха навън. Бяха дванайсет, навярно четирима бяха останали вътре. Ако и другите съдове превозваха но шестнайсет дути, те щяха да бъдат съвсем малко повече от нас на брой.
При първата вълна.
Останалите се приземиха без инциденти. Да, наистина бяха по шестнайсетима. Брил размести няколко отделения, за да попречи на концентрацията на противниковите сили и зачака.
Те се придвижваха бързо из минното поле, вървяха с единна стъпка, олюлявайки се като кривокраки, свръхтежки роботи и не променяха ритъма си, дори когато някой от тях се пръснеше на парченца под напора на взривила се мина, което се случи общо единайсет пъти.
Когато се показаха над хоризонта, причината за очевидно неравномерното им разпределение стана ясна: бяха анализирали предварително кой подход към нас щеше да им осигури най-голямо естествено прикритие — покрай камънака, разхвърлян от нападението на дроните.
Нямашс да можем да се прицелим в тях, преди да наближат базата на около километър и половина. А бойните им скафандри имаха усилващи системи, сходни с нашите тъй че можеха да преодолеят един километър разстояние за по-малко от минута.
Брил нареди на бойците си моментално да открият огън, повече за повдигане на духа, отколкото с надеждата да поразят врага. Може би все пак удариха неколцина, трудно бе да се разбере. Тахионните ракети представляваха най-малкото величествена гледка. Те буквално превръщаха канарите в купчини чакъл.
Тауранците отвърнаха на огъня с някакво оръжие, подобно на тахионните ракети, може би — съвсем същото. Рядко улучваха обаче; нашите хора бяха или скрити в окопите, или под земята, или залегнали, а ако ракетата не се удареше в нещо, тя продължаваше пътя си по права линия завинаги, амин. Все пак те засегнаха един от беваватовите ни лазери и вибрациите, които достигнаха до нас, бяха толкова силни, че ме накараха да съжаля, дето не се бяхме заровили по-дълбоко от двайсет метра.