Гигаватовите лазери не вършеха особена работа. Тауранците сигурно бяха разбрали накъде бяха насочени и ги заобикаляха отдалеко. Това ни донесе късмет, защото стана причина Чарли да отклони за миг вниманието си от мониторите на лазерите.
— По дяволите!
— Какво има, Чарли?
Аз не свалях очи от мониторите в очакване на нови неприятности.
— Корабът им — изчезнал е!
Погледнах холографския дисплей. Беше прав. Единствените червени точки върху него обозначаваха транспортните им средства.
— Къде ли е отишъл? — попитах тъпо.
— Чакай да върнем записа назад.
Той програмира дисплея да покаже събитията отпреди няколко минути и увеличи мащаба така, че да се виждат едновременно и планетата, и колапсарът. Крейсерът се появи, а заедно с него — и три зелени точки. Нашият изтребител — „страхливец“ го атакуваше само с два дрона.
Той обаче се ползваше и от малката подкрепа на физическите закони.
Вместо да навлезе в черната дупка, той се бе плъзнал около колапсаровото поле и го бе заобиколил по силно изтеглена орбита, като заметнат с прашка проектил. Движеше се със скорост девет десети от скоростта на светлината, а дроните летяха с 0,99 право към противниковия крейсер. Планетата се намираше на около хиляда светлинни секунди от колапсара, тъй че тауранският крейсер разполагаше само с десет секунди, за да засече и спре и двата дрона. А при такава скорост няма значение дали ще те улучат с нова-бомба или с плюнка.
Първият дрон напълно унищожи крейсера, а вторият, който го следваше на 0,1 секунди, се спусна надолу и се вряза в повърхността на планетата. Изтребителят пък се размина с нея на не повече от неколкостотин километра и изфуча в космоса, намалявайки ускорението с максималните 25 g. Щеше да се върне назад след около два месеца.
Тауранците обаче не възнамеряваха да го дочакат. Те бяха наближили достатъчно, за да открият лазерен огън и от двете ни страни, но също така бяха навлезли и в обсега на гранатометите ни. Достатъчно едрите камъни им осигуряваха зашита срещу лазерите, но гранатите и ракетите ни направо ги смилаха.
Отначало бойците на Брил имаха съкрушително преимущество; гърмяха от окопите и единствено щастливо вражеско попадение или съвършено точно хвърлена граната можеше да им нанесе вреда (тауранците мятаха гранатите с ръка на разстояние стотина метра). Брил бе изгубила четирима души, а изглежда тауранските сили се бяха стопили наполовина.
Ландшафтът обаче бе вече достатъчно надупчен и повечето от тауранците потърсиха укритие в прясно изровените ями. Битката се сведе до безшумни индивидуални лазерни дуели, прекъсвани от време на време от тътнежа на по-тежките оръжия. Но не бе разумно срещу отделни тауранци да се използва тахионна ракета, не и при наличието на следващата вълна от неизвестно колко на брой тауранци, която се намираше само на няколко минути път.
Нещо ме безпокоеше и то бе свързано с холографския запис. Сега, след като битката позатихна, вече знаех какво бе то.
Какви ли поражения бе нанесъл вторият дрон, когато се блъсна в планетата с почти светлинна скорост? Приближих се до компютъра и му зададох съответните команди; изчислих количестиото на освободената при сблъсъка енергия и съпоставих резултатите с геоложките данни, които се съдържаха в паметта на машината.
Отделената енергия беше с двайсет пъти повече, отколкото при най-мощното земетресение, регистрирано тук. И при това на планета с размери, равни на три четвърти от тези на Земята.
Креснах по общата честота:
— Всички — навън! Веднага!
Натиснах бутона, с който се задействаше люкът и се отваряше тунелът, водещ от административните помещения към повърхността.
— Какво, по дяволите, става, Уил?
— Земетресение! — Кога ли щеше да ни връхлети! — Побързайте!
Хилибоу и Чарли стояха точно зад мен. Котаракът седеше на писалището и безгрижно се ближеше. Почувствах ирационален импулс да го мушна в скафандъра си (по подобен начин бе пренесен от кораба до базата), но знаех, че нямаше да издържи повече от няколко минути.
По-милосърдно и разумно би било да го изпаря с лазерния си „пръст“, но в тона време люкът се затвори зад гърба ни, а ние вече се катерехме нагоре по стълбището. През целия път, а и подире, ме преследваше образът на безпомощното животно, затворено под тонове камък умиращо бавно вследствие привършването на въздуха.
— Дали е по-сигурно в окопите? — попита Чарли.
— Не знам — отвърнах. — Никога не съм преживявал земетресение.
Може би стените на окопите щяха да се срутят и да ни затрупат.