Всъщност те биха могли да влязат в полето с камъни в ръце, без щитове и специално оръжие, и пак имаха шанс 600:42 да ни размажат.
Ако предположим, че знаеха какво представляваше стазисното поле. Във всеки случай в други области технологичното им равнище отговаряше на нашето.
В продължение на няколко часа не се случи нищо. Докато чакахме да умрем, се отегчихме до смърт. Няма с кого да размениш дума, не можеш да видиш нищо, освен неизменния син купол, син сняг, сив космически изтребител и няколко еднакво сиви война до себе си. Не можеш да чуеш нищо, да вкусиш или помиришеш друго, освен самия себе си.
Само онези от нас, които все още се интересуваха от битката, даваха дежурство на долния край на купола, в очакване да се появят първите тауранци. Затова след началото на нападението измина цяла секунда, преди да осъзнаем какво става. То започна отгоре с облак от катапултирани леки копия, който премина през купола на около трийсет метра над повърхността и се насочи право към центъра на полусферата.
Щитовете бяха достатъчно големи, за да се скрие човек почти изцяло зад тях, след като приклекне леко; хората, които забелязаха овреме копията, можаха да се защитят. Онези, които бяха с гръб или просто бяха заспали, зависеха само от слепия случай; нямаше как да им извикаш, за да ги предупредиш, а и на дротиците им бяха необходими само три секунди да стигнат от края до центъра на купола.
Извадихме късмет, че дадохме само пет жертви. Една от тях беше стрелецът с лък Шубик. Взех нейния лък, в очакване на моменталната им пеша атака.
Нападение обаче не последва. След половин час обходих кръга и обясних с жестове, че първото, което човек трябваше да направи, ако се случеше нещо, бе да докосне другаря си отдясно. Той от своя страна — да стори същото и така нататък, по целия кръг.
Може би това ми спаси живота. Втората атака с леки копия дойде половин час по-късно откъм гърба ми.
Усетих сбутването с лакът, плеснах човека вдясно от себе си, обърнах се и видях облака от копия да се снишава. Вдигнах щита над главата си и те се стовариха върху него само частица от секундата по-късно.
Оставих лъка, за да измъкна три копия от щита си и в този момент започна нападението на пешаците.
Беше страховита и впечатляваща гледка. Около триста тауранци едновременно навлязоха в полето, вървяха почти рамо до рамо по целия периметър на купола. Настъпваха крачка подир крачка, всеки стиснал кръгъл щит, който едва стигаше да прикрие масивните им гръдни кошове. Мятаха копия, подобни на онези, с които се бяха опитали да осъществят първите си два баража.
Изправих щита пред себе си (в долната си част той имаше издатъци, които позволяваха да го придържаш във вертикално положение) и след първата изстреляна от мен стрела разбрах, че имахме шанс. Стрелата удари едного в средата на щита, мина през него и проникна в костюма му.
Боят се изроди в едностранно клане. Копията им не бяха много ефикасни и липсваше елемент на изненада, макар че когато едно от тях прелетя край тила ми, усетих как между плешките ми пробягаха тръпки.
С двайсет стрели повалих двайсет тауранци. Те сгъстяваха редиците си, веднага щом някой паднеше; дори нямаше нужда човек да се цели. Когато привърших стрелите, се опитах да ги замеря със собствените им копия. Събрах няколко и ги запратих обратно по тях. Но леките им щитове бяха достатъчно здрави, за да ги отразят.
Убихме повече от половината със стрели и копия, далеч преди да ни достигнат на разстояние за ръкопашен бой. Изтеглих меча си и зачаках. Все още ни превъзхождаха в жива сила в съотношение три към едно.
Когато се приближиха на десетина метра, дойде мигът на хвърлячите на чакри. Макар въртящият се диск да не бе труден за забелязване и да достигаше до целта след повече от половин секунда, мнозинството тауранци реагираха по един и същи неефикасен начин — вдигаха щитовете, за да се предпазят. Острите като бръснач, закалени остриета разсичаха леките щитове досущ както моторната резачка — фазер.
Първи встъпиха в ръкопашен бой носачите на алебарди. Това бяха всъщност метални прътове с дължина два метра, които завършваха и в двата си края с двуостри назъбени върхове. Тауранците използваха хладнокръвен — или доблестен, ако такава е мисловната ви настройка — метод да се справят с тях. Те просто сграбчваха остриетата и умираха. Докато човек се мъчеше да измъкне оръжието си от мъртвата хватка, към него пристъпваше друг тауранец с ятаган, дълъг повече от метър, и го съсичаше.
Освен със саби, те бяха въоръжени и с някакви еластични ласа като корди, които завършваха с около десет сантиметрово подобие на бодлива тел и с малка тежест, която придаваше сила на удара. Беше доста опасно оръжие; ако не улучеше целта си, то по непредвидима траектория се връщаше назад. Но те улучваха доста често -бодливата тел минаваше под щитовете и се увиваше около глезените.