Бързо ги замъкнахме до ръба на полето, по шест души носеха всяка бомба, и ги поставихме една до друга. Сетне махнахме на четиримата, които се подпираха на дръжките на генератора. Те го вдигнаха и извървяха десет крачки в обратна посока. Бомбите изчезнаха, след като полето се спусна отвъд тях.
Нямаше никакво съмнение, че експлодираха. За секунда-две отвън бе горещо като в ядрото на звезда и дори стазисното поле регистрира събитието: само за миг около една трета от купола засвети в бледорозово и сетне отново посивя. Почувства се и слабо ускорение, като в бавен асансьор. Това означаваше, че дрейфувахме надолу, към дъното на кратера. Дали дъното щеше да бъде твърдо? Или щяхме да потънем в стопените скали и да попаднем в капан, досущ като муха в кехлибар — дори не си струваше да се мисли за това. Ако се случеше, може би щяхме да бъдем в състояние да си пробием път с гигаватовия лазер на изтребителя.
Поне дванайсет от нас.
КОЛКО ДЪЛГО? — надраска Чарли на снега пред краката ми.
Дяволски интересен въпрос. Единственото, което знаех, бе количеството енергия, освободено от двете нова-бомби. Нямах представа обаче колко голямо щеше да бъде огненото кълбо, предизвикано от тях, от което пък зависеше размера на кратера. Не знаех топлинния капацитет на обкръжаващите ни скали, нито точката им на кипене. Написах му: ЕДНА СЕДМИЦА, КОЙ ЗНАЕ? ТРЯБВА ДА ПОМИСЛЯ.
Бордовият компютър би ми съобщил данните за хилядна от секундата, но не бе в състояние да ми отговори. Започнах да пиша уравнения върху снега, като се постарах да получа максимума и минимума от време, необходими, за спадането на външната температура до 500 градуса. Ангелов, чиито познания по физика бяха много по-съвременни, правеше своите изчисления от другата страна на изтребителя.
Моят отговор сочеше между шест часа и шест дни (макар че ако беше шест часа, скалите наоколо трябваше да излъчват топлината като проводници от чиста мед), а Ангелов стигна до отговор от пет часа до четири и половина дни. Аз избрах шестте дни, а и никой друг не пожела да се намеси в избора ми.
Спяхме много. Чарли и Даяна играеха шах, като рисуваха символите на снега; аз не бях в състояние да запаметя позициите на движещите се фигури. На няколко пъти проверих изчисленията си и всеки път излизаха шест дни. Прегледах и сметките на Ангелов, изглеждаха верни, но все пак реших да се придържам към моите. Нямаше да ни навреди, ако останехме в скафандрите ден и половина повече. Продължихме да спорим с него добродушно чрез стенографски драсканици.
По времето, когато взривихме бомбите, бяхме останали деветнайсет души. Шест дни по-късно, когато сложих ръка върху бутона за изключване на генератора, пак си бяхме деветнайсет. Какво ли ни чакаше навън? Със сигурност бяхме убили всички тауранци в радиус няколко километра от експлозията. Но биха могли да имат дислоцирани по-надалеч резервни части, които сега да ни дебнат търпеливо зад гребена на кратера.
Разпределих равномерно хората си из целия купол, за да не ни унищожат с едно единствено попадение. След това, готов моментално да включа отново полето, ако се случеше нещо непредвидено, натиснах бутона.
8.
Радиото ми бе останало настроено на общата честота; след повече от седмица тишина, ушите ми изведнъж бяха нападнати от високо, весело бърборене.
Стояхме в центъра на кратер, широк около километър и също толкова дълбок. Стените му бяха покрити с лъскава черна кора, тук-таме прошарена от червени пукнатини — бяха горещи, но вече не представляваха опасност. Полушарието, върху което се намирахме, трябва да бе потънало на около 40 метра навътре в основата на кратера, още докато той е бил в състояние на стопилка, затова сега бяхме върху нещо като пиедестал.
Наоколо не се виждаше нито един тауранец.
Втурнахме се към изтребителя, херметизирахме го и го изпълнихме с хладен въздух, след което изскочихме от скафандрите. Не настоях да се спазва субординацията при използването на единствения душ на борда; просто се отпуснах на една ускорителна койка и на дълбоки глътки поех въздуха, който не миришеше на рециклирания дъх на Мандела.
Корабчето бе предназначено за максимум дванайсетчленен екипаж, затова се редувахме да стоим навън на смени от по седем души, за да не претоварваме животоподдържащата му система. Изпратих едно непрестанно повтарящо се съобщение до другия изтребител, който все още бе на шест седмици път от нас. В него се казваше, че сме в добро състояние и се надяваме да ни приберат. Бях почти сигурен, че там щеше да има поне седем свободни койки, след като бойния му екипаж по традиция се състоеше от трима.
Беше ни хубаво, защото отново можехме да се разхождаме и да разговаряме. Официално отмених всякакви военни занятия до пристигането ни на Старгейт. Сред оцелелите бяха и неколцина от групата на Брил, но те не проявяваха враждебност спрямо мен.