Играехме си на една своеобразна носталгична игра: сравнявахме различните епохи, които бяхме видели на Земята и се чудехме какво ли ни очаквате 700 години напред в бъдещето, в което щяхме да се върнем. Никой не спомена факта, че ни предстоеше само неколкомесечен отпуск, а сетне щяха да ни прехвърлят в други бойни части и колелото отново щеше да се завърти.
Колелото. Един ден Чарли ме попита за произхода на фамилията ми; звучала му странно. Отвърнах му, че първопричината за появата й е била липсата на речник под ръка и че ако е била правилно записана, сигурно щеше му се стори още по-странна.
Наложи се да употребя половин час, за да му обясня всичко с подробности. Родителите ми са били хипита (нещо като субкултура, съществувала в Америка в края на двайсети век, която отхвърляла материализма и включвала в себе си широк спектър от екзотични идеи), които живеели с група на други хипита в малка селскостопанска комуна. Когато майка ми забременяла, те не искали да се съобразяват с условностите и да се оженят. За тях бракът означавал жената да вземе фамилията на мъжа и да се превърне в нещо като негова собственост. Но и двамата се били дрогирали него ден, станали сантиментални и решили да сменят имената си и да получат една и съща фамилия. Отишли до най-близкия градец, като през целия път спорели кое име ще символизира най-добре любовната им връзка — за малко да се сдобия с по-кратко име — и се спрели на Мандала.
Мандалата е с форма на колело и хипитата са възприели символа от някаква чуждоземна религия: той олицетворявал вселената, космическото мислене, Бога и всичко останало, което се нуждаело от олицетворение. Нито майка ми, нито баща ми знаели как да напишат правилно думата и чиновникът от градската магистратура я изписал тъй, както я чул.
Кръстили ме Уилям, в чест на един богат мой чичо, който за нещастие умрял по-късно без пукнат грош.
Шестте седмици минаха твърде приятно: в разговори, четене и почивка. Другият изтребител се приземи до нашия и на него имате девет свободни койки. Разместихме екипажите така, че на всеки от двата борда да има компютърен специалист, който да ни изведе от неприятности, ако последователността на програмираните колапсарови скокове се нарушеше. Аз се прехвърлих на втория изтребител с надеждата, че на борда му ще открия нови книги. Нямаше.
Пъхнахме се в резервоарите и стартирахме.
Прекарахме доста време в тях и това бе добре дошло, защото така избягвахме да гледаме едни и същи физиономии по цял ден в пренаселените кораби. Спестеното вследствие на ускорението време ни помогна да се върнем на Старгейт подир десет месеца субективно бордово време. Разбира се, за хипотетичния обективен наблюдател този период се равняваше на 340 години (без седем месеца).
В орбита около Старгейт кръжаха стотици крейсери. Истинска навалица. Лошо: ако тия всичките също бяха приключили наскоро мисиите си, навярно изобщо нямаше да получим отпуск.
Предполагах, че по-вероятно бе да попадна под трибунал, отколкото да ми дадат почивка. Бях изгубил 88 на сто от ротата си, мнозина от тях, защото ми нямаха достатъчно доверие, за да се подчинят на пряката ми заповед при земетресението. По тази причина на Сейд-138 пак бяхме там, откъдето започнахме; нямаше тауранци, но нямаше и база.
Получихме инструкции за кацане и потеглихме право надолу, без да прибягваме до услугите на совалките.
На космодрума ни очакваше нова изненада. На пистата стояха десетки крейсери (преди никога не го допускаха, защото се опасяваха, че Старгейт може да бъде нападната), имаше и два пленени таурански крейсера. По-рано все не ни се удаваше да заловим невредим някой от тях.
Но седемте изминали века изглежда ни бяха донесли решително предимство. Може би побеждавахме.
Минахме през въздушния шлюз с надпис „Завръщащи се“. Когато той се изпълни с въздух и отворихме костюмите си, пристигна една красива млада жена, която докара количка с туники и с чудесно произношение на английски ни каза да се преоблечем и да се съберем в лекционната зала в края на коридора вляво от нас.
Усещах се странно в туниката, беше лека и въпреки това топла. Тя бе първото нещо, което носех след бойния скафандър и собствената си кожа от една година насам.
Лекционната зала беше поне сто пъти по-голяма, отколкото бе необходимо за нас, двайсет и двамината. Същата жена беше там и ни помоли да се придвижим напред. Беше малко объркващо; можех да се закълна, че одеве тя пое в обратната посока на коридора. Знаех, че бе така, защото бях очарован, докато я гледах отзад.