Тауранците били забравили войната от хилядолетия. В началото на двайсет и първи век изглеждало, че и човечеството било също тъй готово да я надживее. Но старите воини още се навъртали тук и там, и много от тях държели силни позиции във властта. На практика те ръководели Групата на ООН по изследване и колонизация, която използвала току-що открития колапсаров скок за изучаване на междузвездното пространство.
Много от първите кораби претърпели злополуки и изчезнали. Тогава бившите военни станали подозрителни. Те въоръжили колонизаторските кораби и при първия случай, в който се срещнали с таурански кораб, го унищожили.
Извадили отново медалите, излъскали ги, а останалото… останалото беше вече само история.
Вината не можеше обаче да се стовари само върху военните. Доказателствата, които те представили за това, че тауранците причинили първите злополуки, били смехотворно неубедителни. Но никой не обърнал внимание на малцината, които изтъкнали този факт.
Истината била, че икономиката на Земята се нуждаела от война и случаят бил чудесен повод. Отворила се идеалната яма, в която да се изсипват огромни средства, като в същото време човечеството се обединявало, вместо да се разединява.
След известно време тауранците се научили отново да воюват. Никога не напреднали особено много в тази област и в крайна сметка щели да изгубят войната.
Тауранците, обясняваше се в книжката, не можели да общуват с хората, защото нямали представа за индивида като такъв; те били естествени клонинги от милиони години. Най-накрая земните крейсери били натоварени с Ман, клонингите на Кан, и тогава за пръв контактът с противника станал възможен.
В книгата това бе дадено като прост факт. Помолих Ман да ми обясни какво означаваше то, какво беше чак толкова специално в комуникациите между клонинг и друг клонинг, но той ми каза, че априори не бих могъл да го разбера. Нямало понятия за него, а мозъкът ми не би могъл да го възприеме, дори и да съществуваха думи, с които да бъде формулирано.
Е, добре. Виждаше ми се малко подозрително, но бях готов да го приема на доверие. Бих приел и бялото за черно, стига това да означаваше край на войната.
Ман бе доста мило същество. Само заради нас -двайсет и двамата — си направи труда да възроди една малка таверна и я обслужваше денонощно (никога не видях Ман да яде или да пие — предполагам, че бяха изнамерили свой способ да се справят с глада). Една вечер киснех там, пиех бира и четях книгата им, когато Чарли влезе и седна до мен.
— Ще опитам — каза той без предисловия.
— Какво ще опиташ?
— Жените. Хетеро — и той потрепери. — Не исках да те обидя… но не ми се струва много привлекателно — потупа ме по ръката, изглеждаше разсеян. — А другата алтернатива… опитвал ли си?
— Ами… не, не съм.
Жената Ман бе радост за окото, но само в смисъла на една картина или скулптура. Аз просто не ги възприемах като човешки същества.
— Недей — той не се впусна в подробности. — Освен това те казват — той казва, тя казва, то казва — че могат да ме върнат отново към сегашното ми състояние също тъй лесно. Ако не ми хареса.
— Ще ти хареса, Чарли.
— Ами да, и те казват същото. — Той си поръча силна напитка. — Просто ми се струва неестествено. Както и да е, след като ъ-ъ-ъ-ъ, направя промяната, ще имаш ли нещо против… защо не отидем заедно на една и съща планета?
— Разбира се, Чарли, ще бъде чудесно. — Бях убеден в това. — Мислил ли си къде искаш да отидеш?
— Не, по дяволите, все ми е едно. Просто искам да се махна оттук.
— Чудя се дали Хевън е все така хубава…
— Не — Чарли посочи с пръст бармана, — тоя живее и там.
В механата влезе един мъж, който буташе пред себе си количка, отрупана с папки.
— Майор Мандела? Капитан Мур?
— Ние сме — каза Чарли.
— Това са вашите военни досиета. Надявам се да ги намерите за интересни. Бяха прехвърлени върху хартия, когато вашата ударна част остана единствената незавърнала се бойна група, защото щеше да бъде непрактично да се поддържат обичайните електронни мрежи, само за да се съхранят толкова малко данни.
Тези винаги изпреварваха въпросите ти, дори и да нямаш такива.
Моята папка бе поне пет пъти по-дебела от тази на Чарли. Може би по-дебела от всяка друга, след като май бях единственият войник, изкарал цялата война. Бедната Меригей!
— Чудя се какъв ли доклад е натракал за мен старият Стот — рекох и отгърнах папката.