В този миг аз сякаш се раздвоих. В мен оживя дванайсетгодишният Серьожа, който изкрещя радостно и се хвърли към приятелите си. А възрастният Сергей Виталиевич (който беше отвън) започна да се държи съвсем идиотски. Изглежда, заради това, че беше изненадан, той каза със суровия тон на класен ръководител:
— Това, как да го разбираме?
Васильок погледна нерешително към Володка и прошепна:
— Нали ти казах, че ще си изпатим?
Володка пренебрежително мръдна рамо. Това кратко движение заместваше дългата фраза: „Не го ли виждаш — той само така си приказва, защото се мисли за голям и много сериозен?“
После ми обясни с делови тон:
— Разбираш ли, ние решихме така: нека Васка поживее у нас, докато щурманът се върне от плаването си.
Момченцето в мен заподскача, но аз отново си помислих „Това е сън…“, и попитах с подозрение:
— А Валерка знае ли? Съгласен ли е?
— Ами той вече замина… — тихо каза Братлето.
А Володка добави:
— Не му казахме, защото не знаехме дали ще стане… Ще му пратим говоряща раковина.
Изглежда, изразът ми продължаваше да бъде недоумяващ, учуден, защото Володка продължи:
— Че какво? Аз ще се разбера с мама. Учебниците ни ще бъдат общи. Имам две ученически униформи — нова и стара. Аз ще взема старите панталони и новата куртка, а Васка — обратно. Или аз обратно…
— Вие умни хора ли сте… или обратно? — объркано попитах аз. — Кой ще запише в училището човек без документи?
Володка ме изгледа така, сякаш спорех само от инат.
— Нали в райсъвета цялото началство ти е познато?
Прав беше. И малкият Серьожка, който подскачаше в мен, вече искаше да се преметне от радост. Но изведнъж ни облъхна хлад — и него, и мен! Защото това, което ставаше сега, беше невъзможно. Защото вчера се простихме завинаги!
— Слушайте, ами това… планетите? Нали се раздалечават?
Навярно лицето ми е било много уплашено. Васильок отново се усмихна виновно, а Володка снизходително ми обясни:
— Няма да се раздалечат. Аз не отвързах въженцето.
— Какво? — попитах аз и машинално погледнах нагоре.
Гумата висеше на дебело, чорлаво въже.
Володка въздъхна и ми обясни:
— Ами така се получи. Аз го вързах, когато излязох от лабиринта. Вързах го, за да не го навивам, когато се връщах обратно. Да го навиваш е много бавно, пък като беше вързано, се обтегна като жица на трамвай, и аз по нея — вз-з-з…
— А за какво го върза? — глупаво попитах аз.
С невинната усмивка на послушно момченце Володка отвърна:
— Ами за шипките…
И всичко стана ясно.
Котвата, завинаги враснала в планетата, и железните шипки, чиито корени стигат до центъра на Земята. И между тях — бялото въженце, завързано с хитрите възелчета на Володка. Двадесетметрово въженце, безкрайно като Вселената и вечно като пламъка на нашия бисер.
То бе пронизало вихрите на загадъчните светове — то, толкова тънко и слабичко на вид. Като насмешка над всички закони на пространството и времето…
Ще издържи ли? Няма ли да се скъса от чудовищната сила на раздалечаващите се звезди?
Ще издържи, разбрах аз. Нали сега си имаме обща звезда. Нали сами я запалихме над пустинния остров и точно затова въженцето свърза нашите две планети.
Въженце, Ни да го скъсаш, ни да го развържеш. Може ли да има нещо по-просто и нещо по-здраво?
Моят малък Серьожа изкрещя радостно и се изправи на глава. А глуповатият Сергей Виталиевич примигна и все пак попита нерешително:
— Заговорници такива… Не мислите ли, че това е космическо хулиганство?
— Ти пък! — тихо, но с познатите интонации на Володка каза Братлето.
А Володка попита насмешливо:
— Кое е космическо хулиганство? Въженцето ли? Ако кажеш на някого, ще станеш за смях.
И тогава се засмях и аз. Засмях се и отхвърлих съмненията и страховете. И най-сетне повярвах, че това не е сън. Засмях се и целият се отдадох на радостта. Протегнах към тях ръце:
— Хайде влизайте, палавници такива!
Те радостно разлюляха гумата, прехвърлиха изподрасканите си крака през перваза, а аз ги хванах за ризите…
… и в този момент от двора се разнесе оглушителен вой. Нещо средно между аварийна сирена и колективен рев в детски ясли. Всички подскочихме като от взрив.
Под нашия прозорец, до стената, два портокаловооранжеви котарака, гневно вирнали пухкавите си опашки, настръхнали, с извити гърбове, бяха забили погледи един в друг. Митка и Рижик. И двамата ревяха заплашително, готови да се вкопчат в смъртен двубой.
… Впрочем някъде около обяд двата котарака се сприятелиха и заедно напердашиха високомерния дог Помпей от съседния апартамент.