Макар Д. Дж. Крик (обектът) да ни бе представен като служител за връзки с обществеността във фирмата „Трите пчели“, доскоро той е бил известен по-скоро като един от шефовете на охранителната им служба. Твърди се, че се ползва с личното доверие на сър Кенет Къртис, като в много случаи е изпълнявал функции на негов личен бодигард — например при посещенията му, само за последните дванайсет месеца, в района на Персийския залив, Латинска Америка, Нигерия и Ангола.
„Опитвала се да го спипа във фермата му, горкия човечец“, казва Тим Донъхю, наведен над дъската за „Монопол“ в градината на Глория. „Звъняла му по телефона по късна доба. Оставяла му оскърбителни писма в клуба. Смети я под килима, е нашият съвет.“
„Тия убиват, без да им мигне окото“, съветва го Лесли в тъмния микробус в Челси. „Но ти вече го знаеш.“
С тези спомени, които напират в съзнанието му, Джъстин трябва да е заспал на масата в маслобойната. Събуждат го крясъците на сутрешния въздушен бой между сухоземни птици и чайки, който се оказва не сутрешен, а вечерен — навън се свечерява. Той е напълно съкрушен. Изчел е всичко и вече знае, че без лаптопа на Теса ще продължи да вижда само ъгълчето на картината.
13.
Гидо чакаше на прага на тяхната къщичка, издокаран с черно палто, твърде дълго за неговия ръст, и с ученическата си чанта с презрамки, които едва се захващаха на хилавите му рамене. Тънката му като на насекомо ръка стискаше тенекиената кутия с лекарствата и сандвича. Часът беше шест сутринта. Първите лъчи на пролетното слънце позлатяваха паяжините по тревистия склон. Джъстин приближи джипа до къщичката и докато майката ги наблюдаваше от прозореца, Гидо, без да се облегне на подадената му ръка, пропълзя сам през предната седалка — ръце, колене, чанта, тенекиена кутия, палто — и се строполи отзад в ъгъла, като птиче, останало без сили след първия си полет.
— Отдавна ли ме чакаш? — попита Джъстин, но в отговор Гидо само се намръщи. „Гидо е специалист по поставяне на диагнози“, напомня Теса, силно впечатлена от своето неотдавнашно посещение в детската болница в Милано. „Ако е болен, вика сестрата. Ако е много болен, вика старшата сестра. А когато му се стори, че умира, вика лекуващия лекар. И всички до един начаса се отзовават.“
— Трябва да бъда на училище в девет без пет — каза вдървено Гидо.
— Няма проблем — отвърна Джъстин. Двамата разговаряха на английски заради самочувствието на Гидо.
— Ако закъснея, влизам в час задъхан. Ако подраня, трябва да се мотая наоколо и да ме гледат всички.
— Разбрано — каза Джъстин. В огледалото за обратно виждане лицето на Гидо беше восъчно бледо; по същия начин изглеждаше, когато имаше нужда да му се прелее кръв. — За твое сведение, ще работим в маслобойната, а не във вилата — добави успокояващо той.
Гидо не каза нищо, но докато излязоха на крайбрежния път, цветът на лицето му се възвърна. Понякога и аз не мога да я понасям, помисли си Джъстин.
Столът беше твърде нисък за Гидо, а табуретката от бар плота твърде висока, затова Джъстин отиде сам до вилата и донесе две възглавници. Когато се върна, Гидо вече стоеше прав до чамовото бюро, като ръцете му невъзмутимо опипваха компонентите — телефонния кабел за връзка с модема, трансформаторите на компютъра и принтера, адаптера за принтерния кабел и накрая самия компютър. С демонстративно неуважение той разтвори капака, после натика захранващия кабел в съответния вход на лаптопа, без все още — слава богу! — да включва другия му край в мрежата. Със същото самоуверено достойнство Гидо бутна настрани модема, принтера и останалите части, които засега нямаше да му трябват, и се пльосна върху двете възглавници на стола.
— Хайде — каза той.
— Хайде какво?
— Включвай — подкани той на английски, като кимна към контакта на стената, недалеч от краката му. — Да почваме. — Той подаде на Джъстин щепсела. Чувствителният слух на Джъстин се подразни от престорения му американски акцент.
— Може ли да стане грешка? — попита притеснено той.
— Каква например?
— Да изтрием, без да искаме, всичко или нещо такова?
— Като го включим в мрежата? В никакъв случай.
— Защо?
Ръката на Гидо, безплътна като на плашило, обгърна с величествен жест екрана.
— Всичко, което се намира вътре, е запаметено. Ако не е запаметено, значи не е било важно, значи тя не го е искала. Как ти се струва, има ли смисъл това, което говоря?