Джъстин предпазливо си проправя път през лабиринта от директории, поддиректории, папки и файлове на Теса, докато Гидо, неговият наставник, стои покровителствено отстрани. Когато някоя операция е непозната или прекалено объркваща за Джъстин, той моли за почивка, взима лист хартия и си записва прилежно, стъпка по стъпка, под неумолимата диктовка на Гидо. Пред смаяните му очи се разкриват нови хоризонти на информация. Влез тук, влез там, сега пак се върни тук. Всичко е толкова необятно, ти си толкова далеч пред мен, че аз никога няма да те настигна, казва й той. Дори да чета цяла година, как ще разбера, че съм открил онова, което ти търсеше?
Листовки на Световната здравна организация.
Протоколи от малко известни здравни конгреси, проведени в Женева, Амстердам или Хайделберг под егидата на поредния малко известен орган на все по-разрастващата се здравна империя на ООН.
Проспекти на фирми, възхваляващи чудотворни лекарства с непроизносими названия, които спасяват човешкия живот и го правят щастлив и пълноценен.
Бележки до самата нея. Докладни. Шокиращ цитат от списание „Тайм“, набран с главни букви и подсилен с добавени на ръка удивителни, които привличат погледа на всеки, който има очи да ги види. Едно ужасяващо обобщение, което провокира търсенето на конкретната истина:
При 91 клинични изпитания учените открили 691 неблагоприятни реакции на организма, но докладвали само 39 на Националния здравен институт.
Цяла папка, посветена на ФН. Кой, по дяволите, е ФН, ако изобщо е някой? Джъстин е отчаян. Дайте ми хартията, с която поне мога да се оправя. Но когато кликва върху поддиректория „Туй-онуй“, ФН отново му се облещва в лицето. Още едно кликване, и всичко се изяснява: ФН е съкратено от „Фармацевтичен наблюдател“ — някакво полулегално движение, самообявило се за кибернетична полиция с условно седалище в Канзас и с главна задача „да изобличава злоупотребите и нарушенията във фармацевтичната индустрия“, ако не се смята „нехуманността на така наречените хуманитарни организации, които редовно прецакват най-бедните държави“.
Доклади за така наречени „маргинални“ конференции на протестиращи, които подготвят масови демонстрации в Сиатъл или Вашингтон, за да изразят чувствата си към Световната банка и Международния валутен фонд.
Възвишени клетви по адрес на „голямата корпоративна хидра“ и „чудовището на капитала“. Лекомислена статия, отпечатана бог знае къде, под заглавие „Анархизмът отново на мода“.
Със следващото кликване на мишката попада на масирана атака срещу думата „хуманизъм“. „За мен хуманизъм е мръсна дума — споделя Теса в едно шеговито писмо до Арнолд — и колкото пъти я чуя, толкова пъти се хващам за револвера.“:
Всеки път, когато някоя фармацевтична компания оправдава действията си с хуманизъм, алтруизъм и дълг към човечеството, аз чувствам как ми се повръща, и то не защото съм бременна. А защото в същото време чета как американски фармацевтични гиганти се опитват да продължат срока на своите патенти, за да запазят монополните си позиции и да слагат безобразни цени на лекарствата си, като същевременно използват Държавния департамент, за да плашат държавите в Третия свят и да ги принудят да се откажат от производство на свои собствени версии на марковите лекарства. Е, да, направиха известен компромис с лекарствата срещу СПИН. Но какво ще кажеш…
Всичко това ми е известно, казва си Джъстин и отново кликва с мишката, качва се обратно на главното меню и се прехвърля на „Документи на Арнолд“.
— Ама какво е това? — възкликва внезапно той и вдига ръце от клавиатурата, сякаш се пази да не го обвинят, че е направил нещо нередно. За пръв път през цялото време на тяхната връзка Теса иска от него парола, за да го допусне до себе си. Командата е недвусмислена: „ПАРОЛА“, и примигва нагло насреща му като неонов надпис на публичен дом.
— По дяволите! — възкликва Гидо.
— Когато Теса те учеше на тази машинка, имаше ли парола? — пита Джъстин, който се прави, че не забелязва ругатнята.
Гидо слага ръка пред устата си, навежда се напред и със свободната си ръка натиска пет клавиша.
— Аз — отвръща той.
На екрана се изписват четири звездички, после нищо.
— Какво пишеш? — настоява да знае Джъстин.
— Пиша си името. „GUIDO“.
— Защо?
— Това беше паролата — отвръща той, като в притеснението си несъзнателно минава на многословен италиански. Всъщност „I“-то не е „I“, а единица, както и „О“-то не е „О“, а нула. Теса беше луда по тайни кодове. Във всяка парола настояваше да има поне една цифра.