Според Уанза името на мъжа било Лубер. Накарах я да го повтори много пъти. Лобер? Лоубир? Лорбиър? Бялата жена, която дошла с него, не казала нищо, но прегледала Уанза и й взела кръв, урина и храчка за изследване.
Двамата дошли още два пъти да я видят в Кибера. Не обръщали никакво внимание на останалите хора в колибата й. Казали й, че ще роди детето си в болница, защото е болна. Уанза се притеснила. В Кибера много жени са болни, но не раждат в болница.
Лорбиър я уверил, че няма да плаща нищо. Тя не попитала кой ще плати. Казва, че мъжът и жената изглеждали много разтревожени. Това не й се харесало. Опитала се да се пошегува, но те не се засмели.
На другия ден дошла кола да я вземе. Тя вече била близо до термина за раждане. За пръв път в живота си се возела на кола. След два дни брат й Киоко дошъл в болницата, за да бъде до нея. Чул, че е в болница, и пристигнал. Киоко може да чете и да пише и е много умен. Братът и сестрата много се обичат. Уанза е на петнайсет години.
Киоко разказва, че когато друга бременна жена в селото умирала, двамата бели дошли и по същия начин й взели проби за изследване. По време на едно от посещенията си в селото чули, че Уанза е избягала в Кибера. Киоко казва, че това предизвикало любопитството им, те попитали как могат да я намерят и си записали всичко в една тетрадка. По този начин белите мъж и жена открили Уанза в гетото Кибера и я настанили в болницата „Ухуру“ за наблюдения. Уанза е африканско опитно зайче, една от многото жертви на „Дипракса“.
Теса му говори през масата, сложена за закуска. Бременна е в седмия месец. Мустафа е застанал на стратегическия си пост, до вратата на кухнята, откъдето чува всяка дума и винаги е готов да се притече с още чай или препечени филийки. Утрините са най-блаженото време от деня. Също и вечерите. Но сутрин разговорът тече още по-непринудено.
— Джъстин?
— Теса!
— Готов ли си?
— Целият съм в слух.
— Ако изведнъж извикам „Лорбиър“, просто ей така, какво ти говори това?
— Лаврово дръвче.
— Още?
— Лавров венец. Корона. Цезар. Император. Олимпийски шампион. Победител.
— Още?
— Лауреат. Увенчан с лаври. Почиващ на лаврите си, дафиново дръвче, дафинов лист… Лор-биър. Аха, лаврови зърна. Защо не се смееш?
— Значи Лорбиър може да е немска дума?
— Защо не? Съществително от мъжки род.
— Как се пише според теб?
Той й го произнася буква по буква.
— А не може ли да е на холандски?
— Бих казал, че да. Макар че едва ли се пише точно по същия начин. Във всеки случай е близко. Да не си почнала да съставяш кръстословици?
— Вече приключих с кръстословиците — отвръща замислено тя. И както често се случва с юриста Теса, това е краят на разговора. В сравнение с мен гробът е кречетало.
„Няма Дж., няма А., няма Г.“, продължават бележките й. Това означава, че нито Джъстин, нито Арнолд, нито Гита са при нея в момента. Тя е сама в болничната стая с Уанза.
15,23 ч. Появяват се бял мъж с червендалесто лице и бяла жена, прилича на славянка, и двамата с бели престилки, тази на славянката отворена отпред. Още трима мъже стоят отстрани. На джобовете им — откраднатите пчелички на Наполеон. Отиват до леглото на Уанза и я зяпат тъпо.
Аз: Кои сте вие? Какво й правите? Вие лекари ли сте?
Те не ми обръщат внимание, гледат Уанза, слушат я как диша, прислушват я, мерят й пулса, температурата, гледат й очите, викат я по име: „Уанза!“ Тя не отговаря.
Аз: Вие ли сте Лорбиър? Кои сте вие? Как се казвате?
Славянката: Това не ви засяга.
Излизат.
Славянката е нагла кучка. С черна боядисана коса, дългокрака, върти задник — какво да се прави, природа!
Гузен като крадец, хванат на местопрестъплението, Джъстин бързо напъхва бележките на Теса под най-близката купчина хартия, скача на крака и се извръща към вратата на маслобойната. Някой думка по нея с всички сили. Вратата видимо се тресе под ударите, а отвън се чува до болка познат, гърлен, назидателен глас на англичанин от управляващата класа.
— Джъстин! Излез, момчето ми! Не се крий! Знаем, че си вътре. Двама стари приятели са дошли да ти донесат подаръци и утеха!
Замръзнал на мястото си, Джъстин не знае какво да отговори.
— Стига си се крил, момче! Не се прави на Грета Гарбо! Няма нужда. Ние сме. Бет и Ейдриън! Приятели!
Джъстин грабва ключовете от ниския бюфет и като осъден на смърт излиза, примигвайки на ярката слънчева светлина, за да види пред себе си Бет и Ейдриън Тъпър, най-великата писателска двойка на епохата, световноизвестното дуо Тъпър от Тоскана.
— Бет! Ейдриън! Каква мила изненада! — обявява той, като затръшва вратата зад себе си.