Ейдриън Тъпър го хваща за раменете и драматично понижава глас:
— Милото ми момче. Джъстин. Любимецът на боговете. Аха! Олицетворение на мъжествеността. Аха! Аха! Само дето — добавя той с поверителна нотка на съчувствие, — си сам. Ужасно сам. Не, не говори! — Оставил се безропотно в прегръдките му, Джъстин вижда как двете малки, дълбоко поставени очички на Тъпър шарят жадно зад гърба му.
— О, Джъстин, ние толкова я обичахме — измяуква Бет, разтяга малката си устичка в съчувствена извивка, след което отново я свива на фунийка, за да го целуне.
— Къде е твоят Луиджи? — пита Ейдриън.
— В Неапол. С годеницата си. Ще се женят. През юни — добавя глупаво Джъстин.
— Трябва да е тук, да ти помага. Какви времена доживяхме, момчето ми! Няма вече лоялност. Няма вече предани слуги.
— Голямата е за нашата скъпа Теса, лека й пръст, а малката е за Гарт, да са си все заедно — изчуруликва Бет с изкуствено пискливо тенекиено гласче като на механична играчка. — Решихме да ги засадим в тяхна памет, нали, Ейдриън?
Във вътрешния двор на вилата е паркиран семейният пикап, нарочно натоварен с дървесни трупи за консумация на читателите на Ейдриън, които би трябвало да повярват, че той сам ги е отсякъл. Отгоре са привързани две прасковени фиданки, чиито корени са увити в пластмасови чувалчета.
— Моята Бет е толкова чувствителна! — дудне гласът на Ейдриън. — Като камертон, момчето ми. Като антена, вечно настроена на вярната вълна, нали, скъпа? „Да му занесем дръвчета“, вика. Разбира ги тя тия работи, ей, много ги разбира!
— Да ги засадим сега, че да се хванат, а, какво ще кажеш? — пита Бет.
— След обяда — казва твърдо Ейдриън.
Обедът е скромна селска закуска — каквото бог дал, както казва Бет: хляб, маслини и по една пъстърва на човек, от нашата сушилня, скъпи, по едничка за тримца ни, пък ако речеш да извадиш и едно шише вино от избата на Манзини…
Възпитан до смърт, Джъстин ги кани да влязат във вилата.
— Не можеш да жалиш вечно, момчето ми. Евреите например оплакват мъртвите седем дни. След това продължават нататък. Така е по техния религиозен закон, нали разбираш, скъпа? — обяснява Ейдриън на жена си, сякаш е дебилна. Тримата седят в салона под херувимите и лапат пъстървата с ръце от скута си съгласно представата на Бет за селска закуска на тревата. — При тях всичко е написано в дебелите книги. Какво се прави, кой го прави, колко време се прави. После ставаш и тръгваш. И Джъстин трябва да прави така. Няма какво да се офлянкваш, Джъстин. Човек не може цял живот да се офлянква. Признак е на лошо отношение.
— О, аз не се офлянквам — опитва се да възрази Джъстин, като се ругае вътрешно, задето е отворил втора бутилка.
— Че какво правиш тогава? — настоява да знае Тъпър, а малките му очички се забиват в Джъстин като свредели.
— Ами, вижте, Теса остави доста недовършени дела — започва неубедително Джъстин. — Например, ъъъ, имението, разбира се. Благотворителната й фондация… И тъй нататък.
— Имаш ли компютър? — пита Тъпър. Видял си го, извиква наум Джъстин, втрещен от ужас. Не, не си го видял. Аз те изпреварих, знам, че те изпреварих! — Най-важното изобретение след печатарската преса, момчето ми. Не е ли тъй, Бет? Не ти трябва ни секретарка, ни жена, ни дявол. Какъв компютър използваш? Ние, да ти кажа, отначало се дърпахме. Нали, Бет? Голяма грешка!
— Откъде да знаем! — оправдава се Бет, като яко отпива от виното. Глътката й е доста солидна за дребна женичка като нея.
— Ами какъвто ми попадне — отвръща Джъстин, след като се посъвзема. — Адвокатите на Теса ми набутаха някакви дискети. В имението си имаше компютър, ама кой ти го гледа какъв е.
— Значи, свършил си добра работа. Време е да си тръгваш. Не се офлянквай, върви! Родината те зове.
— В интерес на истината, още не съм свършил, Ейдриън. Смятам да поостана още ден-два.
— От Форин Офис знаят ли, че си тук?
— Сигурно — отвръща Джъстин. Тоя Ейдриън сякаш нарочно го прави, мисли си той. Как може да се навира така в личния ми живот? Той няма никакво право, а пък аз го допускам като някакъв идиот.
Следва мораториум върху темата, през което време за свое огромно облекчение Джъстин е подложен на убийствено отегчителна лекция относно това как най-великата писателска двойка на епохата са се оставили да бъдат обърнати в правата вяра, в религията на интернет; без съмнение всичко това ще бъде записано като поредна вълнуваща глава от епопеята „Разкази от Тоскана“, заради което ще получат втори безплатен компютър с комплиментите на производителя.