Джъстин чу далечен клаксон на автобус.
— Прецака се значи — каза самодоволно Гидо, когато Джъстин го отведе до мястото на катастрофата. — Влезе ли в пощенската кутия? — Пръстите му вече чукаха по клавишите.
— Не, разбира се. Откъде да знам как? Какво правиш сега?
— Добавял ли си нещо, без да го запаметиш?
— Абсолютно не. Не и не. За нищо на света.
— Значи нищо не е станало. Не си загубил нищо — каза Гидо с професионално равнодушие с още няколко умели натискания на клавишите върна компютъра към живот. — Може ли сега да се свържем с мрежата? Моля ти се! — помоли той.
— Защо да се свързваме?
— За да проверим пощата, за бога! Всеки ден се получават стотици електронни писма, а няма кой да ги чете. Ами ако някой е решил да ти изпрати на теб поздрави и съчувствие? Не искаш ли да ги получиш? Сигурно има съобщения и от мен, на които тя така и не отговори. Явно не ги е чела!
Гидо щеше да се разплаче. Джъстин нежно го хвана за раменете и го сложи да седне на високата табуретка пред клавиатурата.
— Кажи ми, какъв е рискът? — помоли той. — Какво би станало в най-лошия случай?
— Няма риск. Всичко е запаметено. С този компютър в момента изпълняваме само най-прости операции. Ако пак се получи засечка, ще го рестартираме и толкоз. Ако има нови съобщения, ще ги запаметим. Теса си е запаметила всичко останало. Имай ми доверие. — Гидо свързва лаптопа с модема и подава на Джъстин края на някакъв кабел. — Включи това в телефонната розетка. Тогава можем да започваме.
Джъстин изпълнява, каквото се иска от него. Гидо чуква няколко клавиша и застава в очакване. Джъстин наднича през рамото му. Някакви йероглифи, после прозорец, после още йероглифи. Пауза за съсредоточаване и молитва, последвана от съобщение на цял екран, което мига като неонова реклама на бар. Гидо възкликва от ужас и отвращение.
ОПАСНА ЗОНА!!!
ОФИЦИАЛНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:
НАВЛИЗАНЕТО В ТАЗИ ЗОНА Е ОПАСНО ЗА ЗДРАВЕТО.
НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙТЕ ПОВЕЧЕ. ПРИ КЛИНИЧНИ ИЗПИТАНИЯ Е УСТАНОВЕНО, ЧЕ ВСЯКАКВИ ПО-НАТАТЪШНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ МОГАТ ДА ДОВЕДАТ ДО ФАТАЛНИ ПОСЛЕДИЦИ ЗА ИЗВЪРШИТЕЛЯ.
В ИМЕТО НА ВАШАТА ЛИЧНА БЕЗОПАСНОСТ И СПОКОЙСТВИЕ ТВЪРДИЯТ ВИ ДИСК Е ПОЧИСТЕН ОТ ТОКСИЧНИ МАТЕРИАЛИ.
В продължение на няколко блажени секунди Джъстин наивно си мисли, че всичко е наред. Той дори си казва, че при по-спокойни обстоятелства може би трябва да напише на съставителите на програмата гневно писмо, с което да протестира срещу надутия им стил. Гидо току-що му е демонстрирал как тия засечки, при цялата помпозност на излизащите съобщения, всъщност се оправят с няколко натискания на клавишите. Той тъкмо се кани да възкликне нещо като: „Хайде стига бе! Омръзнаха ми тия скапани програми!“, когато поглежда Гидо. Главата на детето е потънала в раменете му, сякаш някой го е ударил с юмрук в тила. Дланите му са обърнати нагоре, костеливите пръсти едва помръдват като пипала на умиращи паяци. Лицето му — тази част от него, която се вижда — е възвърнало предишната си бледност, сякаш отново има нужда от кръвопреливане.
— Нещо лошо ли стана? — пита меко Джъстин.
Гидо рязко се навежда напред като пилот, чийто самолет губи управление, и започва трескаво да изпълнява спасителните процедури. Явно всичко е напразно, защото той отново се изправя, удря се с длан по челото, затваря очи и издава ужасен стон.
— Кажи, какво става? — моли Джъстин. — Няма нищо страшно, нали, Гидо? Кажи ми. — И когато Гидо не отговаря: — Ама ти го гасиш. Нали?
Гидо кима като хипнотизиран.
— А сега изключваш модема?
Ново кимване. Детето не издава звук.
— Защо правиш това?
— Рестартирам.
— Какво значи това?
— Да почакаме една минута.
— Защо?
— По-добре две.
— Какво ще стане дотогава?
— Да му дадем време да забрави. Да се възстанови. Това, което стана, не е нормално, Джъстин. Напротив, много е лошо. — Той отново превключва на дразнещия компютърен жаргон с американски акцент. — Това не са някакви хулигани, които си правят майтап с теб. Повярвай ми, този, който ти го е погодил, е истински злодей!
— На мен или на Теса?
Гидо поклаща глава.
— Явно е някой, който много те мрази. — Той отново включва компютъра, поизправя се на табуретката и поема дълбоко дъх, като дълга въздишка, но в обратен ред. За своя радост Джъстин вижда махащите с ръце чернокожи дечица на екрана.
— Оправи го! — възкликва той. — Ти си гений, Гидо!
Още докато казва това, образите на децата се заменят от нахално пясъчно часовниче, промушено с бяла диагонална стрелка. После и то изчезва, като на негово място остава само синьочерна безкрайност.