На светлината на полускритата луна той стигна до края на разбития пристан за лодки. По пътя си подмина някаква стара табела с истеричен надпис, че всеки, който пристъпи по-нататък, прави това на свой собствен риск. От ръба на пристана той предаде лаптопа на дълбините, след което се върна в маслобойната и изля душата си в писане до зори.
Драги Хам,
Това е първото от една, надявам се, дълга поредица писма до твоята любезна леля. Не бих желал да ти прозвучи сълзливо, но ако случайно ме блъсне автобус, бих желал лично да предадеш цялата документация на най-кръвожадния и неустрашим представител на твоята професия, да му платиш, каквото поиска, и да задвижиш нещата. Така и двамата ще направим на Теса една добра последна услуга.
Твой както винаги,
Джъстин
15.
До късно през нощта, когато уискито най-после го надви, Санди Удроу остана доблестно на поста си в Британската мисия, зает с дописване, дооформяне и доизпипване на предстоящата си изява пред утрешното съвещание на Политическия отдел; съзнанието му ту прехвърляше материала нагоре към по-висшия му разум, ту го връщаше стремително обратно в дълбините на другия му разум, като противотежест на неуправляем асансьор, който без предупреждение го влечеше със себе си през лудешкия лабиринт от обвиняващи призраци, принуждавайки го да се надвиква с тях: вие не съществувате, вие сте просто поредица от несвързани случайности; вие нямате никакво отношение към внезапното и окончателно отпътуване на Портър Колъридж за Лондон със съпругата и детето му под твърде спорния претекст, че изведнъж били решили, ей така просто, да си вземат отпуск и да търсят специално училище за Роузи.
Понякога мислите му се втурваха без посока и той обикновено ги настигаше, заровени в пагубни идеи, като например развод по взаимно съгласие, и дали Гита Пиърсън или онова новото момиче, Тара еди-коя си от Търговския отдел, би била подходяща за партньорка в живота, а също и коя от двете биха харесали повече синовете му. Или пък дали все пак не е по-добре да си живее живота като вълк-единак, както досега, да си мечтае за някаква връзка, която все да не намира, и да гледа как мечтата все повече му се изплъзва. Докато шофираше към къщи със заключени врати на колата и вдигнати докрай стъкла, той се видя още веднъж отстрани — верният съпруг, баща и стълб на семейството (наистина леко податлив на чужд чар, но кой ли пък мъж не е?), но в крайна сметка неизменно почтеният, непоклатим, мъдър офицерски син, в когото Глория се бе влюбила до уши преди толкова много години. Ето защо, когато влезе в дома си, той се изненада, да не кажем обиди, когато откри, че в отплата за всичките му най-благородни намерения Глория не бе благоволила да го дочака, приласкае и нахрани, а се бе оттеглила в спалнята, оставяйки го да се самообслужи от хладилника. В края на краищата, дявол да го вземе, аз съм временно изпълняващият длъжността върховен комисар! И като такъв ми се полага малко уважение, поне в собствения ми дом!
— Нещо по телевизията? — извика той с жален глас, докато дъвчеше студеното говеждо в недостойна за един държавен мъж самота.
Тънката бетонна плоча, служеща за таван на трапезарията им, беше също така и под на тяхната спалня.
— Не слушате ли новините в службата? — изкрещя Глория в отговор.
— Ако си мислиш, че по цял ден седим там и само радио слушаме, лъжеш се — отвърна Удроу, с което не много деликатно намекна, че Глория само това прави. След което вилицата му отново замръзна във въздуха в очакване на отговора.
— Убили са още двама бели фермери в Зимбабве, ако това изобщо е новина — съобщи Глория след кратко мълчание.
— На мен ли ми разправяш? Пелегрин цял ден все за това ни натиска. Как така, моля ви се, да не можем да накараме Мой да стегне юздите на Мугабе?! Точно както не можем да накараме Мой сам да си стегне юздите! — Удроу напразно зачака да чуе обичайното „Бедничкият ми, как те мъчат!“, но горе се бе възцарило тайнствено, заплашително затишие. — И нищо друго? — запита той. — По новините. Това ли беше?