— Ти какво очакваш?
Какво й става на тая вещица? — зачуди се намусено той, докато си наливаше втора чаша кларет. Не беше такава жена. Откакто оня овдовял красавец се изнесе за Англия, тя само броди из къщи като болна крава. Не ще да ядем, нито да пием по чаша заедно, дори не ме поглежда в очите. А за оная работа да не говорим, не че изобщо някога я е бивало кой знае колко. Дори не си дава труд да си цапоти лицето, да й се неначудиш просто!
Все пак той се зарадва, че Глория не е дочула други новини. За пръв път от доста време разполагаше с новина, за която тя нямаше представа. Рядко се случваше в Лондон да се мъти нещо наистина важно, без някакъв идиот от Информационния отдел да го изпее преждевременно на вестниците. Ако само можеха да удържат фронта до утре сутрин, това щеше да му даде известна преднина. Тъкмо затова бе молил Пелегрин по телефона.
— Става въпрос за духа на личния състав, Бърнард — беше го предупредил той с най-твърдия си офицерски тон. — Тук има поне двама души, които няма да го приемат никак леко. Бих желал аз пръв да им го съобщя. Особено сега, когато Портър го няма.
Винаги е полезно да им се напомня кой командва парада. Предпазливост, съчетана с твърда ръка — това харесва Форин Офис у най-добрите си служители. Не че смяташе да вдига излишен шум около себе си — по-добре в Лондон сами да оценят колко гладко вървят нещата, като го няма Портър Колъридж да пуфти и да се вайка за всяка запетайка.
Честно казано, цялата тази нерешителност започваше да му действа на нервите. Ха така, ха инак! Резиденцията на върховния комисар е само на сто метра, прислугата е в пълен състав и бойна готовност, даймлерът чака в гаража — без знаменце, но какво пък? От една страна, имаме Портър Колъридж, отсъстващият върховен комисар. От друга — бедният аз, който му върша всичката работа, и то доста по-добре от него, и чакам ден и нощ да благоволят да решат, след като и без това съм му влязъл във функциите, дали ще продължавам да ги изпълнявам като временно изпълняващ или като официално назначен негов приемник, с всички привилегии на поста: резиденция, даймлер, личен кабинет, Милдрен, още трийсет и пет хиляди лири годишно за представителни, плюс още няколко стъпки по-близо до заветното рицарско звание.
Съществуваше обаче една сериозна пречка. От Форин Офис по принцип избягваха да повишават служителите си en poste. Предпочитаха да ги отзоват, да ги подготвят в родината и тогава да им дадат официално назначение за новото място. Разбира се, имаше и изключения, но те бяха малко…
Мислите му се върнаха към Глория. Лейди Удроу — това поне ще й оправи настроението. Нещо не я свърта напоследък. Така е, като по цял ден нищичко не пипва. Трябваше да й направя още две дечица, за да има с какво да се занимава. Е, веднъж да се нанесем в резиденцията, ще си намери занимания, в това поне не се съмнявам. Ако има късмет, ще й остава по една свободна вечер в седмицата. Пък е станала и една такава заядлива… Миналата седмица щеше да оскубе косите на Джума заради глупости — как да се пооправи малко долният етаж за гости. А в понеделник (мислех, че никога няма да доживея да го видя с очите си) намери начин да се сдърпа и с оная суперкучка Ел; поводът — неизвестен.
— Не е ли време да поканим Ел и мъжа й на вечеря, скъпа? — бе предложил галантно той тогава. — Май не сме се събирали с тях от месеци.
— Ако толкова са ти притрябвали, покани ги ти — бе изсъскала в отговор Глория. Той, разбира се, не ги покани. Липсата на Ел обаче започваше да се усеща. Глория без приятелка беше като двигател без скоростна кутия. Обстоятелството, невероятно само по себе си, че бе успяла да постигне някакво временно примирие с Гита Пиърсън — онази с очите на кошута, — никак не го радваше. Само допреди два месеца Глория презрително отхвърляше Гита като ни риба, ни рак. „Не мога да имам за приятелка дъщеря на брамин, получила образованието си в Англия, която говори като нас, а се облича като някой дервиш — бе казала тя на Ел така, че Удроу да я чуе. — А и онази Куейл много лошо й влияе.“ Е, онази Куейл беше вече мъртва, а Елена бе заминала по служба в Ковънтри. Затова пък същата Гита, която се обличаше като дервиш, бе привлечена да разведе Глория на обиколка из гетото Кибера с намерението да й намери работа като доброволец в някоя хуманитарна организация. И всичко това в един момент, когато поведението на Гита започваше сериозно да плаши Удроу.
Най-напред да вземем оня цирк на погребението. Не че има правилник за поведението на погребения, но все пак според Удроу държанието на Гита показа пълно незачитане на околните. Последва период на агресивност, уж породена от скръбта, през който тя бродеше из Политическия отдел като зомби, отказвайки да срещне погледа му, докато в миналото той бе свикнал да я възприема като… като потенциален обект. И накрая миналия петък тя бе помолила за почивен ден, без да му даде каквито и да било обяснения, макар че като нов, при това най-младши служител на Политическия отдел все още не й се полагаха почивни дни. От чиста добросърдечност той й бе отвърнал: „Ами добре, Гита, ползвай един ден, не възразявам, само не му взимай здравето!“ Нищо обидно, невинна шега между по-възрастен, при това женен мъж и хубава млада колежка. В отговор тя така го изгледа, че направо го изпепели с поглед.