За миг в променящата се с бързина на калейдоскоп представа за себе си самият Удроу се почувства носител на тази тъга. Пример за почтения държавен служител, винаги загрижен за ближния. Римски трибун, който бавно съди и още по-бавно осъжда. Светски лъв, който не се страхува от трудни решения, но в крайна сметка винаги слуша сърцето си. Придобил смелост от артистичната си дарба, той се почувства свободен да импровизира:
— Има данни, че хора в състоянието на Джъстин често осъществяват някаква програма, за която едва ли и сами си дават сметка. Те функционират на автопилот, като само чакат повод да приведат в изпълнение това, което несъзнателно са планирали от дълго време. Така е при самоубийствата. Някой най-невинно се пошегува нещо, и — бум! — механизмът се е задействал.
Не говореше ли твърде много? Или твърде малко? Не се ли отклоняваше от темата? Гита го изгаряше с поглед като разгневена вещица, а и в жълтите подпухнали очи на Донъхю проблясваше нещо, което Удроу не можеше напълно да дешифрира. Презрение? Ярост? Или вечното неодобрително изражение на някой, чиито цели и пътища се разминават изцяло с твоите.
— Боя се, че най-правдоподобната теория за това, което става понастоящем в главата на Джъстин, теорията, която най-много се доближава до известните нам факти; теорията, разработена от психолозите на Форин Офис, гласи, че Джъстин вярва в съществуването на някаква конспирация. Ако това е вярно, то може да доведе до много сериозни последици. Когато човек не успее да се справи с действителността, започва да вярва в конспирации. Ако не искаме да приемем, че майка ни е умряла от рак, най-лесно е да обвиним лекуващия лекар. Или хирурга. Или анестезиолога. Или сестрата. Техните действия, разбира се, не са случайни. Заедно са се наговорили да я премахнат. Сега изглежда, че точно това изпитва Джъстин по отношение на смъртта на Теса. Тя не е била просто изнасилена и убита. Тя е станала жертва на международен заговор. Не е умряла поради своята младост, фатална привлекателност или лош късмет, а защото те са искали тя да умре. А кои са те — боя се, че всеки може сам да си отговори. Те могат да бъдат всеки — и кварталният бакалин, и лелката от Армията на спасението, която е звъняла на входната ви врата и е предлагала своите листовки. Всички са замесени. Всички заедно са се наговорили да убият Теса.
Притеснено хихикане. Дали не каза повече, отколкото беше нужно? Дали не му се присмиваха? Стегни се, Санди! Говориш твърде общо.
— В случая на Джъстин те може да са и момчетата на Мой, и едрият бизнес, и Форин Офис, и всеки един от нас в тази стая. Всички ние сме врагът. Всички участваме в заговора. А Джъстин е единственият, който го знае — това е елемент от неговата параноя. В неговите очи жертвата не е Теса, а самият той. Ако бяхте на мястото на Джъстин, кой щеше да бъде врагът? Зависи от човека, с когото последно сте говорили, от вестниците и книгите, които сте чели наскоро, от филмите, които сте гледали, от фазата в биоритмите ви. Между другото, чувам, че напоследък Джъстин много пиел. Не мисля, че беше така, докато още работеше тук. Пелегрин разправя, че обядът за двама в неговия клуб му струвал една месечна заплата.
Още нервен кикот, в който се включват почти всички освен Гита. Удроу вдъхновено продължава виртуозните си словесни пируети, като честичко поспира, за да се наслади сам на себе си. Ето, това най-много мразеше ти в мен, казва той на Теса, докато прави поредния пирует и се връща задъхан при нея. „Това е гласът, който съсипа Англия“, беше ми казала закачливо ти, докато танцувахме. „Това е гласът, който потопи хиляда кораба, и всичките бяха наши.“ Много смешно. Я ме чуй сега, малката! Я ме чуй само как умело и последователно стъпквам в калта доброто име на съпруга ти, с любезното съдействие на Пелегрин и с опита на петте деформиращи съзнанието години в Информационния отдел на Форин Офис.
Изведнъж усети, че му се гади; в този миг мразеше всяка безчувствена фибра от собствената си парадоксална природа. От гаденето му идваше да побегне от стаята, да се престори, че има неотложен телефонен разговор или важна телесна нужда, само и само да се махне по-далеч от себе си. Или пък да се дотътри до бюрото си, да измъкне официална бланка с герба на Нейно величество и да запълни празнотата в себе си с излияния в любов и обещания за безразсъдство. Кой ми причини всичко това? — запита се той, докато устата му не спираше да говори. Кой ме създаде такъв? Англия? Баща ми? Училищата, които завърших? Моята жалка, вечно уплашена майчица? Седемнайсет години лъжи в името на отечеството? „Всички рано или късно стигаме до една възраст, Санди — беше ми казала ти, — когато детството престава да бъде извинение. Бедата е там, че в твоя случай тази възраст е някъде към деветдесет и пет години.“