Теса почти не спа в нощта преди пътуването, а когато се сбогувахме на сутринта, тя се държеше така, сякаш се разделяме завинаги — или както казва Овидий, „сбогом за последен път!“, макар че едва ли някой от нас тогава го е знаел. Прилагам и един адрес в Италия, до който можеш да ми пишеш при случай. Моля те, не се затруднявай излишно. Още веднъж благодаря.
С обич,
Джъстин
Не Холандеца. Джъстин.
16.
Джъстин пристигна в градчето Билефелд недалеч от Хановер след два тревожни дни, прекарани в пътуване с влак. Той се разписа като Аткинсън в книгата за гости на скромния хотел срещу гарата, поразгледа града и хапна нещо, колкото да не е гладен. А когато се стъмни, достави писмото. Така постъпват всички шпиони, каза си той, докато крадешком се приближаваше към неосветената ъглова къща. Тази наблюдателност се научава още в люлката. Така се пресича тъмна улица, оглеждат се всички входове, завива се зад ъгъла — мен ли чакате, моля? Не съм ли ви виждал някъде? Но едва бе пуснал писмото в кутията, когато здравият му разум се обади: какъв шпионин си ти, кретен такъв, можеше да изпратиш писмото по някое такси! А сега, докато отново приближаваше към същата ъглова къща, но вече по светло, пак го загризаха страхове, но този път различни: къщата не се ли наблюдава? Дали не са ме видели снощи? Дали няма да ме арестуват веднага щом стигна? Дали някой не се е обадил в „Дейли Телеграф“ и не са открили, че не съществувам?
По време на пътуването с влака той бе спал много малко, а последната нощ в хотела изобщо не мигна. Този път не носеше със себе си обемисти папки хартия — никакви платнени куфари повече, никакъв лаптоп с принадлежности. Всичко, което трябваше да се запази, бе изпратено на страховитата леля на Хам в Милано. Това, без което можеше да се мине, лежеше на три и половина метра дълбочина на дъното на Средиземно море. Освободен от товара си, той се движеше със символична лекота. Чертите на лицето му бяха изопнати, очите му блестяха. Беше доволен, че най-после мисията на Теса бе станала и негова.
Къщата на ъгъла се оказа пететажен тевтонски замък с кулички. Приземният етаж беше нашарен на райета като джунгла; на дневна светлина райетата се оказаха яркозелени и оранжеви. Предишната вечер в светлината на натриевата улична лампа му се бяха сторили черни и мъртвешки бели. Един от горните етажи беше украсен със стенопис на щастливо ухилени деца от различни раси, които му напомниха махащите дечица от лаптопа на Теса. Същите деца го гледаха на живо от прозореца на приземния етаж, седнали в полукръг около изтормозената си учителка. На съседния прозорец имаше нагледно табло с въпрос — как расте шоколадът? — и отговор във вид на нагърчени от времето фотоси на какаови зърна.
Като си даваше вид, че търси нещо друго, Джъстин подмина сградата, после зави рязко вляво и продължи да крачи по улицата, зачетен в табелките с имена на съмнителни медици и психиатри. В една цивилизована държава никога не се знае. Покрай него премина полицейска кола, гумите й разплискаха локвите. Двамата полицаи, мъж и жена, го изгледаха с безизразни лица. На отсрещния тротоар двама възрастни мъже с меки шапки и черни шлифери имаха вид, сякаш очакват погребална процесия. Прозорецът зад тях беше със спуснати завеси. Три жени на тротинетки плавно се спускаха по склона. Надпис със спрей на една стена изразяваше подкрепа за палестинската кауза. Той се върна до многоцветния замък и застана пред входната врата с изрисуван зелен хипопотам. Същия хипопотам, но по-малък, имаше и до бутона на звънеца. Отгоре, издаден напред като нос на древен кораб, го гледаше богато украсен еркерен прозорец. Предишната вечер бе стоял на същото място, за да пусне писмото си. Кой ли го бе видял тогава през прозореца? Изтормозената учителка му направи знак да мине през другата врата, но тя се оказа заключена и залостена. Той й обясни с извинителен жест положението.
— Трябвало е да я оставят отворена — изсъска неумилостивена тя, след като плъзна тежките резета и го пусна да влезе.