Джъстин отново се извини и предпазливо запристъпва между насядалите дечица, като ги поздравяваше с „gruss dich“ и „guten Tag“, но нуждата да бъде нащрек бързо изчерпа запаса му от любезности. Той се изкачи по стълбището, задръстено с подпрени велосипеди и детска количка, и се озова в един коридор, който за бдителния му взор изглеждаше мебелиран само с най-необходимото: чешмичка за пиене на вода, фотокопирна машина, голи полици, купища справочна литература и сгънати кашони, натрупани направо на пода. През отворената врата се виждаше млада жена с рогови очила и поло, вперила поглед в компютърен екран.
— Аз съм Аткинсън — каза той на английски. — Питър Аткинсън. Имам уговорена среща с Биргит от „Хипо“.
— Защо не телефонирахте?
— Пристигнах в града късно снощи. Казах си, че е по-добре да оставя бележка. Може ли да я видя?
— Не знам. Питайте нея.
Той я последва до края на коридора, където имаше две двойни врати.
— Твоят журналист е дошъл — обяви жената на немски, сякаш под журналист трябваше да се разбира таен любовник, и се върна на поста си.
Биргит беше дребна и подвижна, с розови бузи, руса коса и закачливо-присмехулно изражение на лицето. Усмихваше се често и заразително. Стаята й беше почти гола като коридора, със същата безлична спартанска атмосфера.
— В десет е нашето съвещание — обясни тя леко задъхано, докато стискаше ръката му. Говоримият й английски беше същият като този на писмата й. Той нямаше нищо против. Мистър Аткинсън не желаеше да привлича излишно внимание със своя немски.
— Искате ли чай?
— Благодаря. Няма нужда.
Тя придърпа два стола до ниската маса и седна на единия.
— Ако е за обира, нямам какво да кажа.
— Какъв обир?
— Няма значение. Взети бяха няколко неща. Може би имахме твърде много вещи. Сега вече нямаме толкова.
— Кога беше това?
Тя вдигна рамене.
— Отдавна. Миналата седмица.
Джъстин извади бележник от джоба си и го разгърна на коляно, както бе виждал да прави Лесли.
— Искам да ви питам за вашата работа — започна той. — Моят вестник планира серия от статии за фармацевтичните компании и Третия свят. Работното заглавие е „Търговците в медицината“. Как в страните от Третия свят потребителят няма думата. Как, от една страна, има страшни болести, а от друга — тлъсти печалби. — Той се опитваше да говори като журналист, но не беше убеден, че се получава. — „Бедните нямат пари, затова нека мрат. Докога ще продължава всичко това? Средствата са налице, липсва само добра воля.“ Нещо такова.
За негова изненада тя се усмихваше широко.
— И очаквате отговор на тези няколко прости въпроса преди десет?
— Ако можете просто да ми кажете, с какво точно се занимава „Хипо“? Кой ви финансира, каква е сферата ви на дейност, така да се каже? — каза важно той.
Докато тя говореше, той си записваше на коляно в бележника. Тя бодро зарецитира наизустените декларации, а той си даваше вид, че я слуша внимателно и си води бележки. В същото време си мислеше, че тази жена е била приятелка и съюзник на Теса, без изобщо да се познават, и че ако се бяха запознали, и двете щяха да се поздравят за избора си. Мислеше си, че за един обир би могло да има най-различни причини, между другото и като прикритие за монтиране на устройства, произвеждащи определен вид продукция, каквато във Форин Офис се използва за определени цели и до която имат достъп само определени хора… Спомни си как по време на специалния курс ги бяха водили в някаква мрачна лаборатория в едно мазе зад Карлтън Гардънс, където курсистите с възхищение се бяха запознали с най-новите местенца за монтиране на свръхминиатюрни подслушвателни устройства. Саксии, лампиони, телефонни розетки, гипсови орнаменти и рамки за картини бяха вече минало; сега електронен бръмбар може да се сложи практически във всичко, от телбода на бюрото на Биргит до канадката й, закачена на куката на вратата.
Той си бе записал това, което му беше необходимо, както и тя явно си бе изрецитирала всичко, което й се струваше важно; сега Биргит се надигна от стола си и започна да рови в нагледните материали по лавиците, за да му даде нещо за домашно четене на изпроводяк. Съвещанието в десет щеше да започне всеки момент. Докато търсеше, тя разсеяно спомена германската Федерална лекарствена агенция, като уточни, че това е само плашило за наивници. А пък Световната здравна организация получава парите си главно от Америка, добави презрително тя, затова се кланя на големите корпорации, уважава само печалбите и се плаши от всякакви радикални решения.
— Идете на който и да било форум на СЗО, и какво ще видите? — запита реторично тя, като му навря в ръката стиска дипляни. — Лобисти. С дузини. Рекламни агенти на фармацевтични компании. Поне от една голяма фирма, най-често от три-четири. „Заповядайте на обяд. Заповядайте в нашия клуб през почивните дни. Четохте ли онази прекрасна статия от професор еди-кой си?“ А и хората в Третия свят не са много проницателни. Нямат нито пари, нито опит. С дипломатичен език и повече гъвкавост големите компании винаги могат да ги надхитрят.