Изведнъж тя спря да говори и се намръщи. Джъстин държеше бележника си разтворен, за да може Биргит да прочете написаното. Държеше го близо до лицето си, за да се вижда изражението му; надяваше се, че то ще я успокои и ще й вдъхне доверие. С показалеца на свободната си ръка той й направи знак да мълчи.
АЗ СЪМ СЪПРУГЪТ НА ТЕСА КУЕЙЛ И НЯМАМ ДОВЕРИЕ НА ТЕЗИ СТЕНИ. МОЖЕМ ЛИ ДА СЕ СРЕЩНЕМ В ПЕТ И ПОЛОВИНА ПРИВЕЧЕР ПРЕД СТАРАТА КРЕПОСТ?
Тя прочете посланието, погледът й се плъзна по вдигнатия пръст и се спря в очите му, докато той запълни тишината с първото, което му дойде наум:
— Значи според вас е необходимо да се създаде независима световна институция, която да има контролни функции и да служи за коректив на тези компании? — запита той, неволно повишил тон. — Да ограничи влиянието им?
— Да — отвърна тя напълно спокойно. — Мисля, че това е една прекрасна идея.
На излизане той мина покрай жената с полото и приветливо й махна за сбогом, както му се струваше, че подобава на журналист.
— Приключих — увери я той. — Тъкмо си тръгвам. Благодаря за съдействието. — И да не ви хрумне да се обаждате в полицията, че при вас има някой, който не е това, за което се представя, добави той наум.
Джъстин премина на пръсти през класната стая и се опита още веднъж да си изпроси усмивка от изтормозената учителка. „За последен път“ — промърмори извинително той, но единствените, които му се усмихнаха, бяха децата.
На улицата двамата възрастни мъже с шлифери и меки шапки още чакаха своята погребална процесия. В паркирано до тротоара ауди две млади жени разучаваха географска карта. Джъстин се прибра в хотела и внезапно му хрумна да попита на рецепцията дали няма поща за него. Нямаше. Когато се качи в стаята, той откъсна компрометиращата страница от бележника си, после и следващата, защото написаното се беше отпечатало и на нея от натискането на молива. Изгори и двете страници в мивката и пусна аспиратора, за да разкара дима. После легна на кревата, като се питаше какво ли правят шпионите, за да си убиват времето. Беше задрямал, когато звънна телефонът. Вдигна слушалката и се сети да каже: „Аткинсън“. Беше домакинката на хотела. Просто проверявала, обясни тя; извинете, моля. Проверява какво, за бога? Но шпионите не задават такива въпроси на глас. Те гледат да не ги забелязват излишно. Шпионите лежат на бели чаршафи в сиви градчета и чакат.
Старата крепост на град Билефелд се издигаше на висок зелен хълм, от който се виждаха други хълмове, вечно забулени в облаци. Паркинги, маси за пикници, тревни площи, оформени от общината под обраслите в бръшлян зъбери. През летния сезон крепостта беше любимо място за отмора на местните граждани, които се разхождаха, без да бързат, по сенчестите алеи, наслаждаваха се на цветните лехи и обилно поливаха с бира обяда си в Ловния ресторант. Но през сивите дъждовни месеци цялата местност имаше тъжен и запустял вид; така беше и тази вечер, когато Джъстин, подранил с двайсет минути, плати на шофьора на таксито и тръгна да разузнае мястото на срещата. Празните паркинги, наместени в извивките на крепостните стени, бяха изровени от дъжда. По подгизналите ливади стърчаха ръждиви табелки, които го предупреждаваха да държи кучето си на каишка. На една пейка под надвисналите бойници седяха двама ветерани, увити в шалове, и го наблюдаваха. Дали не бяха същите двама мъже с меки шапки, които тази сутрин бяха чакали закъснялата погребална процесия? Какво ме зяпат така? Да не им приличам на евреин? Или на поляк? Колко време трябва да мине, докато тази ваша Германия стане една обикновена, скучна европейска държава?
Към крепостта водеше само един път и Джъстин закрачи по него, като се опитваше да избягва канавките, пълни с гниещи листа. Когато пристигне, ще я изчакам да паркира, преди да я заговоря, реши той. И колите имат уши. Само че тази на Биргит нямаше, защото не беше кола, а велосипед. Отдалеч тя му заприлича на призрачна ездачка, пришпорваща своя противящ се жребец нагоре по склона, докато вятърът издуваше пластмасовия дъждобран на гърба й. Светлоотражателните каишки, кръстосани на гърдите й, напомняха щит на кръстоносец. Скоро привидението се превърна в същество от плът и кръв — не призрачен ангел, нито задъхан вестоносец от някоя далечна битка, а млада майка. От дъждобрана надничаха не една, а две глави; втората беше русата главичка на малко момченце, завързано с ремъци в детско столче на багажника; неопитното око на Джъстин го оцени на не повече от осемнайсет месеца по скалата на Рихтер.