Видът на двамата беше толкова неизказано приятен, абсурден и сгряващ душата, че за пръв път след смъртта на Теса той избухна в искрен, гърлен, невъздържан смях.
— Но нима очаквахте да намеря гледачка толкова бързо? — запита Биргит, леко засегната от неговата веселост.
— Не, не съм очаквал. Няма нищо, всичко е прекрасно. Как се казва?
— Карл. А вие?
Карл ти праща много здраве… Количката слонче, която изпрати на Карл, направо го побърка… Пожелавам ти и твоето бебче да бъде хубаво като Карл.
Той й показа паспорта на Джъстин Куейл. Тя го прелисти — име, възраст, снимка, особени белези, — като през цялото време поглеждаше към него за сравнение.
— Бяхте й казали, че е waghalsig — подметна той и видя как угрижените й черти се разтегнаха в широка усмивка; тя свали със замах дъждобрана си, сгъна го и му подаде да държи велосипеда, докато свали Карл от детската седалка. На гърба си беше препасала раничка. След като постави детето на земята, тя разкопча багажните чанти на велосипеда и се извърна, за да може Джъстин да прехвърли в джобовете на раничката й съдържанието на чантите: биберона на Карл, пакет бисквити, резервни памперси и два сандвича с шунка и жълто сирене, завити поотделно във восъчна хартия.
— Днес ял ли си, Джъстин?
— Не много.
— Ето. Можем да хапнем. Така няма да сме толкова нервни. Карлхен, du machst das bitte nicht! Не прави това, моля те! Да се поразходим. Карл може да ходи безкрайно.
Нервни ли? Кой е нервен? Като се правеше, че оглежда надвисналите дъждовни облаци, Джъстин се извъртя на токовете си с вдигната нагоре глава и погледна косо назад. Двамата възрастни часови бяха на поста си.
— Въобще не знам колко и какво точно се изтри — оплака се той на Биргит, след като й разказа историята за лаптопа на Теса. — Струва ми се, че вътре имаше още много кореспонденция между вас двете, която тя не си бе дала труд да разпечата.
— Прочетохте ли за Емрих?
— Да, че емигрирала в Канада. Но че все още работела за КВХ.
— Не знаете ли в каква ситуация е сега тя? За проблема й?
— Знам, че с Ковач са скарани.
— Ковач не е никой. Емрих е скарана с КВХ.
— За какво, по дяволите?!
— Заради „Дипракса“. Тя смята, че е констатирала някои много негативни странични ефекти. От КВХ смятат обратното.
— Направили ли са нещо по въпроса? — попита Джъстин.
— Засега само са провалили кариерата и репутацията й.
— И това е всичко?
— Да.
Известно време вървяха, без да разговарят; Карл подтичваше пред тях, събираше гнили диви кестени по алеята и трябваше да му ги вадят от ръцете, преди да си ги сложи в устата. Заоблените върхове на хълмовете стърчаха като острови над спусналата се вечерна мъгла.
— Кога е станало това?
— Сега, в момента. Тя е уволнена от КВХ, съкратена е от ректората на университета „Доуз“ в Саскечуан и е извадена от състава на университетската болница. Опитала се да публикува статия в медицинско списание със своите заключения за „Дипракса“, но в договора й с КВХ имало клауза за конфиденциалност, така че те я дали на съд, също и списанието дали на съд и сега не се разрешава да се продава броят.
— Под съд. Не на съд, под съд.
— Все едно.
— И ти разказа ли на Теса всичко това? Тя сигурно е изпаднала в шок.
— Разбира се. Разказах й.
— Кога?
Биргит вдигна рамене.
— Може би преди три седмици. А може би преди две. Нашата кореспонденция също се загуби.
— Искаш да кажеш, че са заразили и твоя компютър?
— Откраднаха го. При обира. Аз не бях свалила писмата й на дискети, нито ги бях отпечатала. Та така.
Та така, съгласи се мълчаливо Джъстин.
— Имаш ли представа кой го е откраднал?
— Никой. Така е с корпорациите — никога никой не е виновен. Големият бос се обажда на по-малкия бос, а той на заместника си, който разговаря с шефа на охраната, а той със своя заместник, който разговаря с приятелите си, които разговарят с техните приятели. Така стават тия неща. И после никой нищо не е направил. Не и корпорацията. Нито босът, нито по-малкият бос, нито заместникът му, нито шефът на охраната, нито неговият заместник. Няма документи, няма чекове, няма договор. Никой нищо не знае. Никой не е бил там, но извършеното е извършено.