— А какво казва полицията?
— О, германската полиция е страшно заета. Ако ви се е загубил компютър, уведомете застрахователната компания и си купете нов. Не занимавайте полицията. Ти познаваш ли Уанза?
— Само от болницата. Беше вече много болна. Теса писа ли ти за Уанза?
— Писа, че била отровена. Че Лорбиър и Ковач я посещавали в болницата и че бебето оживяло, но Уанза починала. Че лекарството я убило. Може би в комбинация с други. Може би е била твърде слаба, не е имала достатъчно подкожна тлъстина, за да се справи с лекарството. Може би, ако й бяха дали по-малка доза, е щяла да оживее. Може би в КВХ ще оправят фармакокинетиката, преди да почнат да продават препарата в Америка.
— Така ли каза? Имам предвид Теса.
— Точно така. „Уанза беше едно опитно зайче. Аз я обичах, а те я убиха. Теса“
Джъстин запротестира:
— За бога, Биргит, ами Емрих? Ако Емрих, като един от откривателите на препарата, го е обявила за опасен, то какво остава…
Биргит го прекъсна:
— Емрих преувеличава. Питай Ковач. Питай КВХ. Приносът на Емрих за разработване на формулата на „Дипракса“ е минимален. Ковач е изобретателят, Лара Емрих е била просто асистент, а Лорбиър е техният зъл гений. Разбира се, понеже Емрих е била и любовница на Лорбиър, нейната роля в проекта е силно преувеличена.
— Къде е Лорбиър понастоящем?
— Не се знае. Емрих не знае, КВХ не знаят — така поне твърдят; през последните пет месеца Лорбиър е напълно невидим. Може да са го убили и него.
— Къде е Ковач?
— Пътува. Пътува толкова много, че в КВХ никога не знаят къде е точно или къде ще бъде. Миналата седмица била в Хаити, преди три седмици в Буенос Айрес или Тимбукту. Къде ще е утре или след седмица, това никой не знае. Домашният й адрес е фирмена тайна, също и телефонният й номер.
Карл беше гладен. Само допреди минута мирно и тихо си бе ровил с клонче в локвата, а изведнъж ревна, сякаш го колеха. Тримата седнаха на една пейка и Биргит му подаде биберона.
— Ако не беше ти, щеше да се храни сам — каза гордо тя. Щеше да ходи по земята като някой пияница, с биберона в уста. Но сега, пред непознатия чичко, иска да бъде център на вниманието. — Още докато казваше това, Биргит се сети за загубата на Джъстин. — Извинявай — промърмори смутено тя. — Как можах да изтърся такова нещо! — Тя се поправи толкова бързо, че не бе нужно Джъстин да казва „благодаря ти“ или „да, наистина“, или „много си мила“, или някоя от останалите безсмислици, които се бе научил да произнася, щом някой споменеше неизказуемото.
Двамата отново крачеха един до друг и Биргит изживяваше повторно обира.
— Пристигам сутринта в офиса, моят колега Роланд е на конференция в Рио, иначе си е най-обикновен работен ден. Вратите са заключени, та трябва да отключа както обикновено. Отначало нищо не забелязвам. Там е работата. Кой крадец заключва вратите след себе си на излизане? От полицията ми зададоха същия въпрос. Но вратите си бяха заключени, няма съмнение. Помещението е в безпорядък, но то си е така винаги. В „Хипо“ всеки сам си чисти стаята. Не можем да си позволим чистачка, а понякога ни мързи или сме твърде заети, за да си почистим сами. — Три жени на тротинетки тържествено ги подминаха, направиха един кръг около паркинга и на връщане отново минаха покрай тях. Джъстин се сети за трите колоездачки, които бе видял сутринта. — Отивам да проверя телефонния секретар. При нас в „Хипо“ се обаждат хора от цял свят, не може без телефонен секретар. Той е най-обикновен, струва сто марки, но все пак е нещо; гледам — седи си, никой не го е пипал. Само дето касетата я няма. По дяволите, викам си, кой може да задигне една тъпа касета? Отивам във външния офис да търся нова касета. Гледам — компютъра го няма. По дяволите, викам си пак, кой идиот е преместил компютъра и къде ли го е сложил? Компютърът беше висок, но понеже беше на колелца, лесно се местеше. При нас има едно ново момиче, стажант-юристка, много е добра, но е още зелена. „Беате, скъпа — викам й. — Къде, за бога, е компютърът?“ Почваме да търсим. Компютър. Касетки. Дискети. Документи. Папки. Всичко изчезнало, а вратата заключена. Нищо друго не са взели. Нито парите в касичката, нито кафемашината, нито радиото, телевизора или касетофона. Не са наркомани. Не са професионални крадци. Полицията казва, че не са и престъпници. Защо му е на един престъпник да заключва вратата след себе си? Може би ти се сещаш защо?
— За да ни покаже — казва Джъстин след дълга пауза.
— Моля? Да ни покаже какво? Не разбирам.
— И след Теса вратите бяха заключени.
— Обясни ми, моля. Какви врати?
— На джипа. Когато я убиха. Вратите на джипа бяха затворени, за да не разкъсат хиени труповете.