— Защо?
— С това искаха да ни покажат, че трябва да се боим. Също и с посланието, което изпратиха до лаптопа на Теса. Адресирано до нея или до мен. „Предупреждаваме ви. Откажете се от това, което правите.“ На нея й изпратиха и писмо със смъртна заплаха. Научих го едва преди няколко дни, тя така и не ми беше казала.
— Значи е била много смела — каза Биргит. Изведнъж тя се сети за сандвичите. Седнаха на друга пейка и започнаха да се хранят, докато Карл гризеше бисквитка и си пееше, а двамата възрастни часови крачеха надолу по склона, без повече да поглеждат към тях.
— Имаше ли логика в подбора на откраднатите предмети, или бяха вземали наред?
— По принцип бяха вземали наред, но имаше и известна логика. Роланд казва, че не е имало, но Роланд е много спокоен. Той винаги е много спокоен. Роланд е като атлет, чийто пулс е два пъти по-бавен от нормално, за да може да бяга два пъти по-бързо от всеки друг. Но само когато поиска. Когато има полза от бързане, той бърза. Когато нищо не може да се направи, дори не става от леглото.
— Каква беше логиката? — запита той.
Тя се мръщи също като Теса, отбеляза си мислено той. Като човек, който прави професионална преценка. Както и преди с Теса, той не се опита да наруши мълчанието й.
— Как преведохте думата waghalsig? — запита накрая тя.
— Като безразсъден, доколкото си спомням. Луда глава, нещо такова. Защо?
— Значи и аз съм била waghalsig — каза Биргит.
Карл искаше да го вземат на ръце; тя заяви, че това е нечувано. Джъстин не виждаше нищо лошо в това да й предложи да си поделят товара; тя се засуети с каишките на раничката и едва когато се убеди, че е закрепена плътно на раменете му, повдигна Карл и спусна крачетата му в нея, като го предупреди да се държи прилично с новия чичко.
— Бях нещо повече от waghalsig — продължи Биргит. — Бях пълен идиот. — Тя прехапа устни; мразеше се заради това, което се готвеше да каже. — Миналата седмица се получи писмо. В четвъртък. По куриер от Найроби. Не писмо, а цял документ. Седемдесет страници. Все за „Дипракса“. История, особености, странични ефекти. Положителни и отрицателни страни, най-вече отрицателни, с оглед на смъртните случаи и всевъзможните усложнения. Без подпис. В някои отношения документът беше научно обективен, в други — малко смахнат. Адресиран до „Хипо“ — не до конкретно лице, а просто така, до „Хипо“. До дамите и господата от „Хипо“.
— На английски ли беше?
— На английски, но не го беше писал англичанин. Напечатан, за да не разпознаем почерка. Авторът многократно споменаваше бог. Ти набожен ли си?
— Не.
— Лорбиър обаче е набожен.
Мократа мъгла започна да се превръща в редки, но големи дъждовни капки. Биргит седеше на пейка. Бяха се спрели до едни люлки, снабдени с предпазни ограничители на седалките, за да не изпаднат децата. Карл имаше нужда някой да го вдигне до седалката и след това да го залюлее. Спеше му се. Изглеждаше някак мекичък, като малко коте. С притворени очи той се усмихваше, докато Джъстин с изключителна предпазливост го залюля. Бял мерцедес с хамбургски номера се изкачи бавно по склона, подмина ги, обиколи залетия с вода паркинг и без да бърза, се върна обратно. Шофьор и пътник, и двамата мъже. Джъстин си спомни за двете жени в паркираното ауди сутринта, докато излизаше от хотела. Мерцедесът заслиза обратно по склона.
— Теса казваше, че говориш на всички езици — каза Биргит.
— Това не значи, че имам какво да кажа на който и да било от тях. Защо казваш, че си била waghalsig?
— Направо кажи глупава.
— Защо казваш, че си била глупава?
— Глупава бях, защото, когато куриерът донесе документа от Найроби, аз много се развълнувах, телефонирах на Лара Емрих в Саскечуан и й казах: „Лара, скъпа, слушай сега, тук се получи дълга, анонимна, много загадъчна, много смахната история за «Дипракса» — без адрес, без дата, написана от някой, който може да е Маркъс Лорбиър. Разказва се за смъртни случаи в комбинация с други лекарства и мисля, че това силно подкрепя твоята теза.“ Бях ужасно щастлива, защото материалът дори носеше нейното име. Озаглавен беше „Доктор Лара Емрих е права“. „Налудничаво е — казах й аз. — Но звучи гневно и категорично като политическа декларация. Освен това материалът е много полемичен, религиозен и може ужасно да навреди на Лорбиър.“ — „Значи е от Лорбиър — вика тя. — Маркъс е почнал да се самобичува. Напълно в реда на нещата.“
— Познавате ли се лично с Емрих? Срещали ли сте се?
— Както с Теса. Само чрез електронната поща. В документа се казваше, че Лорбиър бил шест години в Русия, от които две години при комунизма и четири при сегашния хаос. Аз казах това на Лара, но тя вече го знаеше. Казах й още, че според изложението Лорбиър е бил агент на някои западни фармацевтични компании, като задачата му била да лобира сред правителствените среди в Русия и да им продава западни медикаменти. За шест години работил с осем различни министри на здравеопазването. В материала се разказва един виц за руския министър на здравеопазването и тъкмо да го кажа на Лара, когато тя ме прекъсва и ми го казва, точно както е написан: „Руският министър на здравеопазването пристига с лада и си тръгва с мерцедес.“ Любимият виц на Лорбиър, казва тя. Това само потвърждава, че Лорбиър е авторът на изложението. Този документ е неговата мазохистична изповед. Също от Лара научавам, че бащата на Лорбиър бил германски лютеран, надъхан калвинист, с много строги разбирания, което обяснява набожността на сина и желанието му да се изповяда. Разбираш ли от медицина? От химия? Може би малко от биология?