— А няма ли адрес в интернет?
— Вече не. В деня след като се опитала да публикува статията си, компютърът й получил инфаркт и не се възстановил повече.
Тя седеше на пейката, неподвижна и зачервена от гняв.
— После? — подкани я Джъстин.
— После няма документ. Откраднаха го заедно с компютъра, папките и касетите. Аз телефонирах на Лара привечер, около пет часа немско време. Разговорът ни продължи може би до шест без двайсет. Тя беше възбудена и много щастлива. Аз също. „Ще видиш какво ще стане, като научи Ковач“ — повтаряше тя. Говорихме, смяхме се, а аз така и не се сетих да направя копие от изповедта на Лорбиър. Заключих материала в сейфа за следващата сутрин. Сейфът не е голям, но е много здрав. Крадците са имали ключ. Както бяха заключили всички врати, преди да си тръгнат, така бяха заключили и сейфа, след като бяха отмъкнали материала. Всичко е съвсем ясно. Какво би направил един великан, когато му трябва ключ? Той ще изпрати джуджетата си да разберат какъв точно ти е сейфът. После ще се обади на великана, който е произвел сейфа, и той ще нареди на своите джуджета да извадят точно копие от ключа. В света на великаните това е съвсем нормално.
Белият мерцедес не помръдваше. Може би и това беше съвсем нормално.
Двамата са открили ламаринен навес. От двете им страни са наредени дълги редици сгъваеми столове, привързани с вериги като каторжници. Дъждът потропва по ламаринения покрив и се стича на ручейчета в краката им. Карл е отново при майка си и кротко спи, склонил глава на гърдите й. Тя държи чадър над главата му. Джъстин седи малко встрани на пейката, сключил ръце в молитвена поза между коленете си, наклонил глава встрани. Със смъртта си Гарт ме лиши от по-нататъшно образование, мисли си той.
— Лорбиър пишел роман — внезапно казва тя. — И в него хепиендът бил в началото. Имало едно време две хубави млади лекарки на име Ковач и Емрих. Те били стажантки в Лайпцигския университет в Източна Германия. В университета имало голяма болница. Те провеждали различни изследвания под ръководството на мъдри професори и си мечтаели, че един ден ще направят важно откритие, което ще спаси света. Никой не говорел за бога Печалба, освен ако от това не печелело цялото човечество. В университетската болница постъпвали много руски германци, които се завръщали от Сибир с туберкулоза. В съветските лагери имало много висок процент туберкулозно болни. Всички пациенти били бедни, всички били болни и беззащитни, много били заразени с полирезистентни щамове на ТБ, някои умирали. Готови били да подпишат каквото ги накарат; готови били да опитват каквото им се даде; нямало да създават никакви проблеми. Напълно естествено двете млади лекарки започнали да изолират туберкулозни бацили и да експериментират с медикаменти в начален стадий на развитие. Отначало върху животни, после — вероятно — върху студенти или върху други стажанти. Студентите по медицина нямат пари. При това те самите се готвят да станат лекари и им е интересно да участват в експериментите. Всичко се извършвало под ръководството на Oberarzt…
— Главният лекар — подсказва Джъстин.
— Начело на екипа бил самият главен лекар, който бил много въодушевен. Целият екип иска признание, затова всички участват в експериментите. Нищо лошо, нищо престъпно. Това са млади мечтатели, материята е обещаваща, а пациентите отчаяно се нуждаят от помощ. Защо не?
— Защо не? — промърморва Джъстин.
— А Ковач си има приятел. Тази Ковач винаги си има приятел. Много приятели. Въпросният приятел е поляк, добро момче. Женен е, но нищо. При това има лаборатория. Малка, но добре оборудвана, модерна лаборатория в Гданск. Толкова е влюбен в Ковач, че я кани да идва, когато си поиска, и да работи в лабораторията му в Гданск. Кани я да доведе и още някого, та тя води своята красива приятелка и колежка Емрих. Ковач и Емрих си правят изследванията, Ковач и полякът правят любов, всички са доволни. Никой не споменава за бога Печалба. Това са млади хора, които работят само за чест и слава и евентуално за повишение. А пък изследванията им носят добри резултати. Пациентите продължават да мрат, но те и без това си мрат. Дори някои, които иначе биха умрели, оживяват. Ковач и Емрих се гордеят с това. Пишат статии за медицинските списания. Професорът им пише статии, с които ги подкрепя. Други професори подкрепят техния професор, всички са доволни, всички се поздравяват един друг, никой не завижда. Поне засега.