— Липсва някой. Ако Лорбиър е предал Теса, на кого я е предал?
— Не е ясно. Може би на силите на Мрака. Цитирам по памет.
— На силите на Мрака?!
— В писмото си говори много за силите на Мрака. Ненавиждам тази терминология. Дали има предвид КВХ? Може да познава и други сили.
— В материала споменава ли се Арнолд?
— Абатът е имал водач. В документа той е наречен Светеца. Светеца се явил на Лорбиър в болницата и му казал, че лекарството „Дипракса“ е оръдие на смъртта. Светеца бил по-предпазлив от Абата, тъй като бил лекар, а също и по-толерантен, защото познавал отблизо човешката злонамереност. Но най-важната истина е у Емрих. В това Лорбиър е сигурен. Емрих знае всичко, затова й е забранено да говори. Силите на Мрака са твърдо решени да не позволят истината да излезе наяве. Ето защо Абата е трябвало да бъде убит, а Светеца разпнат.
— Разпнат? Арнолд?
— В баснята на Лорбиър силите на Мрака отвличат Блум и го приковават към едно дърво.
И двамата замълчаха някак засрамено.
— Лара казва също, че Лорбиър пиел като руснак — добави тя сякаш извинително, но Джъстин не допусна да бъде умилостивен.
— Лорбиър уж пише в пустинята, а използва куриерска служба в Найроби — възрази той.
— Адресът е написан на машина, но куриерският фиш е попълнен на ръка. Пакетът е изпратен от хотел „Норфък“ в Найроби. Името на подателя се чете трудно, но прилича на Маккензи. Това шотландско име ли е? В случай че пакетът не бъде доставен, да не се връща в Кения, а да бъде унищожен.
— Куриерският фиш положително е имал номер.
— Той беше прикрепен към пакета. Преди да заключа пакета в сейфа, аз откъснах фиша и го поставих в плика. Разбира се, пликът също бе откраднат.
— Обади се на куриерската служба. Те сигурно имат копие.
— В куриерската служба няма никакви документни следи от пакета. Нито в Найроби, нито в Хановер.
— Как мога да я открия?
— Лара ли?
Дъждът потропваше по ламаринения покрив, а оранжевото сияние на града ту се усилваше, ту отслабваше в мъглата. Биргит откъсна лист от дневника си и написа дълъг телефонен номер.
— Тя живее в къща, но няма да е за дълго. Иначе можеш да я потърсиш в университета, но внимавай, защото там я мразят.
— Лорбиър и с двете ли спеше?
— За него не би било чудно. Но аз си мисля, че конфликтът между двете жени не е бил заради секса, а заради формулата. — Тя замълча и проследи погледа му. Той гледаше в далечината, но там нямаше нищо освен върховете на хълмовете, които се подаваха като острови над мъглата. — Теса често ми пишеше колко много те обича — промълви тя към извърнатото му лице. — Не направо, не беше и нужно. Пишеше, че си човек на честта и че когато се наложи, ще постъпиш почтено.
Тя се готвеше да си тръгва. Той й подаде раничката, двамата заедно привързаха Карл към бебешката седалка на велосипеда и нагласиха найлоновия дъждобран така, че главичката му да се подава отгоре. Тя стоеше права срещу него.
— И така… — каза тя — Пеша ли ще вървиш?
— Да.
Тя извади от джоба на якето си някакъв плик.
— Това е всичко, което помня от романа на Лорбиър. Записала съм ти го. Почеркът ми е много лош, но се надявам да го разчетеш.
— Много си любезна. — Той пъхна плика под шлифера си.
— Е, приятна разходка тогава.
Биргит се готвеше да му подаде ръка, но внезапно промени решението си и го целуна по устата — една строга, целенасочена, неизбежно несръчна целувка на обич и раздяла, докато държеше с ръце велосипеда. После Джъстин го задържа, докато тя нагласи каишката на шлема под брадата си, качи се на седлото и подкара надолу по склона.
Тръгвам.
И той тръгна, като се стараеше да върви по средата на шосето, докато погледът му опипваше притъмнелите рододендронови храсти от двете страни. На всеки петдесет метра горяха ярки натриеви лампи, но той се взираше в неосветените пространства между тях. Нощният въздух ухаеше на ябълки. В подножието на хълма се доближи до паркирания мерцедес, като мина на десетина метра от предния му капак. Вътрешността на колата беше тъмна. Отпред седяха двама мъже, но силуетите им му се сториха различни от преди. Той продължи да върви и след малко колата го задмина. Той не погледна към мъжете, но по-скоро във въображението си видя как те го огледаха внимателно. На първото кръстовище мерцедесът зави наляво. Джъстин зави надясно, към сиянието на града. Застигна го едно такси и шофьорът му подвикна.
— Благодаря, много благодаря — отвърна сърдечно той. — Но предпочитам да се поразходя.
Шофьорът не отговори. Под краката му вече имаше паваж; Джъстин се стараеше да ходи по ръба на платното. На следващото кръстовище свърна в една ярко осветена странична улица. Момчета и момичета с мъртвешки очи клечаха във входовете. Мъже с кожени якета стояха по ъглите, разперили лакти, и говореха по мобилни телефони. След още две кръстовища той видя хотела пред себе си.