Той лежеше сам в своя собствен мрак, сред съдържанието на стомаха си, обърнат на лявата страна, с колене, придърпани към брадата, и с ръце, пристегнати отзад на гърба; в черепа му гореше огън от изгарящата болка, която преминаваше като електрически вълни по цялото му тяло. Лежеше в непрогледния, агонизиращ мрак и се опитваше да преброи като на вечерна проверка частите на тялото си: стъпала, пищяли, колене, слабини, корем, сърце, длани; всичко беше налице, макар и не в изряден вид. Той се опита да се раздвижи във въжетата; усещането бе, сякаш го въргаляха в разпалена жарава. Отново застана неподвижен, внезапно обхванат от тържество, от победната, светла топлина на самопознанието. Те ми сториха всичко това, но аз си останах този, който съм. Аз вече съм закален. Аз мога. Човекът вътре в мен е недокоснат. Дори да се върнат и да повторят всичко отначало, те не могат да достигнат до човека в мен. Преминах изпита, от който се опитвах да изклинча през целия си живот. Финалният изпит по издръжливост на болка.
Или болката започваше да отслабва, или природата си казваше своето, защото Джъстин задряма, стиснал устни, като се опитваше да диша през носа в смрадливия подгизнал мрак на качулката си. Телевизорът все още работеше, той ясно чуваше звука. И ако чувството му за ориентация не го лъжеше, лицето му беше обърнато право към него. Но качулката му сигурно беше с подплата, защото през нея не се виждаше нищо, а когато с цената на пареща болка в китките и дланите си успя да се обърне по гръб, светлината на полилея също не проникваше през плата, макар да нямаше спомен от щракване на копчето, когато мъчителите му си тръгваха. Той отново се претърколи настрани и за момент изпадна в паника, докато чакаше силите му да се възвърнат. Мисли, човече! Използвай тъпата си глава — тя е единственото, което ти пощадиха! А защо ти я пощадиха? Защото не са искали скандал. Тоест този, който ги е пратил, не е искал скандал. „Следващия път ще те убием като Блум!“ Само че сега не беше следващия път, сега беше този път, колкото и да им се е искало да го направят. Значи викам. Това ли правя? Търкалям се по пода, блъскам се в мебелите, ритам с крака стените, събарям телевизора и въобще се държа като умопобъркан, докато някой се сети, че тази стая не се обитава от двама влюбени познавачи на тънкостите на садомазохизма, а от един завързан и пребит англичанин с торба на главата, така ли?
Като опитен дипломат Джъстин веднага си представи до най-малки подробности последиците от това откритие. От хотела звънят в полицията. Полицията взима от мен показания и се обажда в най-близкото британско консулство, в случая в Хановер, ако все още имаме такова там. Пристига дежурният консул, бесен, че са го вдигнали от вечерята му, за да се занимава с поредния изпаднал британски поданик, и първото, което му идва наум да направи, е да ми провери паспорта — кой от двата, за него едва ли има значение. Ако обаче е този на Аткинсън, имаме проблем, защото е фалшив. Едно позвъняване до Лондон, и истината се разкрива. Ако е този на Куейл, пак имаме проблем, но от различно естество, макар и със същите последици: качват ме на първия самолет за Лондон, без право на обжалване, а там на летището ме очаква делегация, която няма никак да ми се зарадва.
Краката му не бяха завързани, но до момента се бе страхувал да ги разтвори. Сега се опита, при което слабините и коремът му пламнаха от болка, а бедрата и пищялите бързо ги последваха. Все пак, поне можеше със сигурност да движи краката си поотделно, можеше да ги удари един в друг и да чуе тракането на токовете. Окуражен от откритието си, той предприе крайната мярка да се претърколи по лице, при което извика от болка. След това прехапа устни, за да спре да вика.
Успял да се закрепи по лице в неудобната си сгъната поза, той търпеливо заразвързва въжетата, като се стараеше да не стене високо, за да не разбуди съседите си.
17.
Самолетът беше възстар двумоторен бийчкрафт, изпълняващ чартърен полет по поръчка на ООН; командир на полета беше един петдесетгодишен южноафриканец от Йоханесбург с кожа като пергамент, а вторият пилот — широкоплещест, навъсен чернокож с бакенбарди; на всяка от деветте прокъсани седалки за пътниците беше сложена бяла картонена кутия с храна. Намираха се на летище Уилсън в Найроби, недалеч от гробището, където бе погребана Теса, и докато самолетът се пържеше на пистата, Гита Пиърсън напрягаше очи да зърне малката могилка на гроба й и се чудеше колко ли време още ще трябва да мине, преди да й сложат надгробен камък. От прозореца на самолета обаче не се виждаше нищо друго освен сребристосивата суха трева и един загърнат с червена роба пастир, застанал на куц крак и подпрян на кривака си, който равнодушно наглеждаше няколко кози, а в далечината — стадо газели, които подскачаха на място или припряно пасяха под синкавочерните буреносни облаци. Гита се бе опитала да натика пътната си чанта под седалката, но чантата беше твърде голяма и тя трябваше да разтвори краката си, обути в строги официални обувки, за да й направи място. В самолета беше адска жега, а командирът на полета бе предупредил пътниците, че климатичната инсталация се включва чак след излитане. В затворения с цип вътрешен джоб на чантата тя носеше материали за форума и акредитивните си писма като делегат на Британската мисия по линия на КЕРДИА. В основната преграда бяха пижамата й и комплект дрехи за преобличане. Правя това заради Джъстин. Искам да тръгна по стъпките на Теса. Няма защо да се срамувам от липса на опит или двуличие.