Задната част на самолета беше натъпкана с чували със скъпоценна мираа — разрешено от закона слабо наркотично растение, което племената на север много обичаха и чиято миризма постепенно изпълваше салона за пътници. Седалките пред нея бяха заети от четирима обръгнали на всичко хуманитарни работници — двама мъже и две жени. Може би мираата беше тяхна. Тя им завидя на жизнерадостния непукизъм, на износените дрехи и неумитите отрудени лица. После засрамено си даде сметка, че те вероятно бяха нейни връстници. Как й се искаше само да се изтръгне от инерцията на заучената скромност, от навика да събира чинно токове всеки път, когато се ръкуваше с по-висшестоящите от нея — един навик, насаден й от монахините в пансиона! Тя надникна в кутията с обяда си и различи два сандвича със сушени банани, една ябълка, блокче шоколад и картонена кутийка с нектар от маракуя. Беше изтощена от безсъние и примряла от глад, но възпитанието не й позволи да започне да се храни, преди самолетът да е излетял. Предишната вечер телефонът й не бе спрял да звъни — всичките й приятели се изредиха да изливат възмущението и гнева си, че човек като Арнолд може да бъде обявен за полицейско издирване. По силата на служебното си положение в Британската мисия Гита трябваше да им разяснява ситуацията от държавническа позиция. Към полунощ, смъртно уморена, тя се опита да предприеме една стъпка, от която нямаше връщане назад и която, ако успееше, щеше да я изведе от ничията земя, където се криеше от три седмици като отшелник. Тя бръкна в старата бронзова ваза, където държеше разни джунджурии, и извади сгънат лист хартия, който бе крила там от доста време. На този номер ще ни откриеш, Гита, ако все пак решиш да ни кажеш още нещо. „Ако ни няма, остави съобщение и до един час ще ти се обадим, обещавам ти.“ На позвъняването й отговори агресивен мъжки глас на африканец и за момент тя си помисли, че е сбъркала номера.
— Може ли да говоря с Роб или Лесли, ако обичате?
— Вашето име?
— Бих желала да говоря с Роб или Лесли. Там ли е някой от тях?
— Коя сте вие? Кажете си името незабавно и ми обяснете по какъв въпрос се обаждате.
— Може ли да говоря с Роб или Лесли, ако обичате?
Когато й затвориха с трясък телефона, тя прие без излишен драматизъм факта, че, както и бе очаквала, е съвсем сама. От този момент нито Теса, нито Арнолд, нито мъдрата Лесли от Скотланд Ярд щяха да й спестят отговорността за нейните собствени действия. Родителите й, които обожаваше, също не можеха да й помогнат. Баща й, адвокатът, щеше да я изслуша и да обяви, че, от една страна, това е така, но пък, от друга, не е, и щеше да я попита с какви обективни доказателства разполага в подкрепа на тези извънредно сериозни обвинения. Майка й, лекарката, щеше да каже: прекалено навътре го взимаш, скъпа, защо не си дойдеш у дома да си починеш малко? С тази мисъл, която изпълваше почти изцяло замъгленото й съзнание, тя отвори лаптопа, който несъмнено щеше да се окаже пълен със сърцераздирателни излияния и вопли на възмущение заради Арнолд. Но щом се включи в интернет, екранът примигна, припука и потъмня. Тя изпълни всички предписани процедури за рестартиране — напразно. Обади се на всичките си познати — техните компютри бяха наред.
— Я виж ти, Гита, ами че сигурно си прихванала някой от ония гадни вируси от Филипините или как се казва онова място, дето се навъртат разни луди гении! — възкликна завистливо един от приятелите й, сякаш я бяха удостоили с някаква особена чест. Сигурно точно така е станало, съгласи се тя и през нощта не можа да спи от притеснение за цялата изгубена кореспонденция, за остроумията, разменени между нея и Теса; тя не си бе дала труда да ги разпечата, а предпочиташе да си ги чете от екрана — така звучаха още по-живо и цветисто, в типичния стил на Теса.