Самолетът още не излиташе, затова Гита, както си й беше навикът, се отдаде на по-важни житейски въпроси, съзнателно избягвайки най-важния от всички: какво правя аз сега тук и защо го правя? Преди две години, докато още живееше в Англия — в Ерата Преди Теса, както тайно я наричаше, — тя се бе раздирала от терзания заради всички обиди, реални и въображаеми, които бе принудена да търпи като англоиндийка. Тогава виждаше себе си като неспасяем хибрид — наполовина черно момиче, търсещо бога, наполовина бяла жена, превъзхождаща нисшите, безбожни раси. Насън и наяве тя се бе борила да намери своето място в света на белия човек, да разбере къде и как да насочи амбициите и човечността си; дали да продължи да изучава музика и танци в лондонския колеж, или по подобие на родителите си да последва своята звезда и да придобие престижна професия.
Което обяснява защо една сутрин тя се озова, неочаквано и за самата себе си, на изпитната скамейка за място в Дипломатическата служба на Нейно кралско величество; разбира се, тъй като политиката никога не бе занимавала активно съзнанието й, начаса я скъсаха, но все пак с препоръка да се яви отново след две години. После някак си самото решение да се яви, макар и неуспешно, на този конкурс отключи в нея един мисловен процес, в резултат от който тя си каза, че е по-добре да стане част от Системата, вместо да стои настрана и да не постигне нищо повече в живота от частично удовлетворение на артистичните си пориви.
Тъкмо тогава, по време на едно посещение при родителите си в Танзания, тя реши — отново неочаквано и за самата себе си — да подаде документи за работа в Британската мисия за място, определено за местни жители, и ако я приемат, да се стреми да израсне в кариерата. Ако не бе сторила това, тя никога нямаше да се запознае с Теса. Никога нямаше да попадне на огневата линия, където сега бе твърдо решена да остане; да се бори за всички онези неща, на които бе решила да се посвети — дори в основата си те да се свеждаха единствено до простички понятия: истина, толерантност, справедливост, чувство за красивото в живота, както и яростно отрицание на обратното — и най-вече онази вяра, наследена от двамата й родители и укрепена от Теса, че самата Система трябва да бъде принудена да отразява всички тези добродетели, иначе няма никакво право на съществуване. Което я върна отново към най-важния въпрос. Тя бе обичала Теса, бе обичала Блум и продължаваше да обича Джъстин, и то, ако трябваше да бъде честна пред себе си, да го обича малко повече, отколкото би било удобно или подходящо, или както там се казваше. А обстоятелството, че работеше за Системата, далеч не я задължаваше да приема и нейните лъжи, същите, които и вчера бе чула да се леят от устата на Удроу. Тъкмо обратното, задължаваше я да ги отхвърли, за да върне Системата там, където й беше мястото — на страната на истината. Което пък на свой ред обясняваше напълно удовлетворително какво правеше Гита сега и защо го правеше. „По-добре да си вътре в Системата и да се бориш с нея — казваше баща й, иконоборецът, — отколкото да си извън нея и да я хулиш.“
А най-хубавото от всичко беше, че и Теса й бе казала точно същото.
Бийчкрафтът се отърси от летаргията като старо куче и се втурна напред, откъсвайки се с отскок от пистата. От прозореца тя видя Африка да се разстила под нея: градовете гета, стадата препускащи зебри, фермите за цветя край езерото Найваша, планинската верига Абердар и връх Кения, смътно очертан на далечния хоризонт. И най-вече безкрайното море от ръждивокафяви храсти, изпъстрено тук-там с петна зелена трева. Самолетът навлезе в дъждовен облак, пътническият салон се изпълни с кафеникав здрач. После здрачът се смени с ослепителна слънчева светлина; в този момент някъде отляво се чу мощна експлозия. Без предупреждение самолетът се люшна настрани. Кутиите с обяда, раниците и пътната чанта на Гита се затъркаляха по пътеката, зазвъняха алармени звънци, запищяха сирени, замигаха червени светлини. Никой не продумваше освен един възрастен африканец, който се изсмя гръмко и изрева: „Обичам те, о, господи, и гледай да не го забравяш!“ Думите му бяха посрещнати с облекчение и нервен кикот от останалите пътници. Самолетът все още не можеше да се изправи. Шумът на моторите бе спаднал до тихо жужене. Чернокожият втори пилот с бакенбардите бе изровил отнякъде технически наръчник и проверяваше нещо в списъка с възможните дефекти, а Гита се опитваше да надникне през рамото му. Командирът на полета с изпънатото като пергамент лице се извърна назад, за да успокои умърлушените пътници. Ъгълчетата на стиснатите му устни бяха извърнати надолу, също като крилата на самолета.