— Както може би сте забелязали, дами и господа, единият мотор ни остави — каза сухо той. — Което означава, че трябва да се върнем в Уилсън, за да го поправят.
А пък мен не ме е страх, отбеляза доволна Гита. Преди Теса да умре, такива неща се случваха само на другите. Сега се случват и с мен, а мен не ме е страх!
След четири часа тя вече стоеше на асфалта в Локикоджо.
— Гита? — Младата австралийка се опитваше да надвика рева на моторите и виковете на посрещачите. — Аз съм Джудит. Здравейте.
Тя беше висока, червенобузеста и засмяна; носеше мъжка мека шапка с нагъната периферия и тениска с надпис „Обединена чаена индустрия на Цейлон“. Двете се прегърнаха, вече сприятелени сред шумотевицата на това диво място. Около тях излитаха и кацаха бели товарни самолети на ООН, с грохот маневрираха камиони; слънцето печеше безмилостно, горещината от нажежената писта удари Гита в лицето, сякаш внезапно се бе отворила вратата на пещ, а острият дим от самолетно гориво караше въздуха да трепти; зави й се свят. Джудит я качи в чакащия джип и я настани на задната седалка, между чувалите с поща и един обилно потящ се китаец със закопчана догоре черна куртка. Покрай тях в обратна посока профучаха няколко джипа, следвани от конвой бели камиони, които бързаха да пресрещнат товарните самолети.
— Тя беше много мила жена — извика Джудит от предната седалка до шофьора. — Извънредно предана на работата си. — Явно имаше предвид Теса. — Как така искат да арестуват Арнолд? Те са истински кретени! Арнолд и муха не може да убие. Ти имаш резервация за три нощи, нали така? Тъкмо сега пристигна и една група диетолози от Уганда!
Джудит е тук, за да храни живите, а не мъртвите, помисли си Гита, докато джипът с подскачане профуча през портала и се вля в главното шосе. Пътят преминаваше покрай импровизирано градче на амбулантни търговци, каквито неизменно се събират около бежанските лагери — паянтови бараки, сергии и кръчми, на една от които имаше шеговит надпис „Пикадили — оттук“. В далечината пред тях се издигаха невъзмутими кафеникави хълмове. Гита каза, че би желала да се поразходи из тях. Джудит отбеляза, че ако отиде, може и да не се върне жива.
— Животни ли?
— Не, хора.
Наближаваха лагера. В червеникавия прахоляк пред главния портал деца играеха баскетбол, като се опитваха да вкарат топката в бяла торба от хранителните дажби, закована на дървен стълб. Джудит заведе Гита на рецепцията, за да си получи пропуска. Докато се разписваше в книгата за гости, Гита незабелязано я прелисти няколко страници назад, до страницата, на която беше написано:
Теса Абът, пощенска кутия… Найроби, бунгало 28
А. Блум, Медсан дьо л’Юниверс, бунгало 29
Датата беше една и съща.
— Журналистите налетяха като ято скакалци — въодушевено разказваше Джудит. — Рубен им искаше по петдесет долара на снимка, в брой. Общо осемстотин долара, което означава осемстотин комплекта блокчета за рисуване и цветни моливи. Рубен казва, че от това трябва да излезе поне един Ван Гог, един Рембранд и един Анди Уорхол, по-скоро двама.
Рубен беше легендарният управител на лагера, спомни си Гита. Конгоанец, приятел на Арнолд.
Двете крачеха по широка алея с два реда цъфнали магнолии, чиито огненочервени цветове ярко контрастираха с белосаните бунгала със сламени покриви. Длъгнест англичанин, напомнящ директор на пансион, премина невъзмутимо покрай тях на старомодно полицейско колело. Като видя Джудит, той дрънна звънеца и й махна влюбено с ръка.
— Душовете и съблекалните са право насреща, през алеята. Заседанията се откриват утре, точно в осем сутринта, сборен пункт — пред входа на бунгало номер трийсет и две. — Докато обясняваше, Джудит въведе Гита в нейната стая. — Спреят против комари е до леглото, но ако си умна, ще ползваш и мрежата. Надвечер, по залез, заповядай в клуба за по една бира преди вечеря. — Гита каза, че ще намине. — Е, оправяй се. Някои от момчетата са доста изгладнели, когато се връщат вечер от полето.
— А, да не забравя. Тук имало някаква жена на име Сара — каза Гита, като се стараеше гласът й да звучи небрежно. — Била нещо като приятелка на Теса. Ако е тук, ще ми бъде приятно да се запознаем.
Тя разопакова нещата си и въоръжена с хавлиена кърпа и с тоалетната си чантичка, смело се отправи през алеята към душовете. Междувременно бе паднал дъжд и размекнатата земя сякаш поглъщаше грохота откъм летището. Опасните хълмове в далечината сега изглеждаха маслиненочерни. Въздухът ухаеше на подправки и бензин. Тя си взе душ, върна се в бунгалото и разстла материалите за конференцията върху паянтовата маса; твърде скоро, запотена и безпомощна, Гита Пиърсън се изгуби в тънкостите на самодостатъчността.