Гита така и не разбра как издържа първия ден с работната група по самодостатъчност, но когато в пет часа удари звънецът — нищо, че този звънец беше само в главата й, — тя с радост си помисли, че не се бе изложила кой знае колко, че не бе говорила нито твърде малко, нито прекалено много, че бе изслушвала с подобаващо смирение становищата на по-възрастните и по-мъдрите от нея и че си бе водила старателно бележки, които щяха да залегнат в поредния доклад на КЕРДИА, който никой нямаше да прочете.
— Доволна ли си, че дойде? — хвана я под ръка Джудит, след като заседанието приключи. — Е, ще се видим надвечер в клуба.
— Това е за теб, миличка — каза й Сара, която в този момент се появи на вратата на една от административните бараки и бутна в ръката й кафяв плик. — Приятна вечер.
— И на вас — отвърна Гита.
Почеркът на Сара беше като изваден от ученическа тетрадка по краснопис:
Гита, миличка. Капитан Маккензи е в бунгало „Ентебе“, което се пада номер четиринайсет откъм страната на пистата. Вземи си фенерче, защото спират генератора. Той ще се радва да те приеме в девет, след вечеря. Не се бой, той е джентълмен. Моля те, предай му тази бележка, за да съм сигурна, че ще бъде унищожена. Пази се и не забравяй отговорността, която пое да опазиш нашата тайна.
Сара
Имената на бунгалата звучаха на Гита като надписи от паметните плочи в селската църква до пансиона й в Англия. Вратата на бунгало „Ентебе“ беше открехната, но мрежата против комари беше плътно спусната отвътре. Капитан Маккензи седеше пред ветроупорен фенер със син абажур; от мястото, където се намираше Гита, се виждаше само монашеският му силует, прегърбен над нещо, което пишеше на бюрото си. Първото впечатление така я порази, че за момент тя остана загледана в жилавата му и абсолютно неподвижна фигура, издаваща желязната воля на професионален войник. Тя се готвеше да почука на рамката, но капитан Маккензи я бе чул или усетил, защото скочи на крака и с две атлетични крачки пристъпи до мрежата и я отметна, за да влезе.
— Гита, аз съм Рик Маккензи. Много си точна. Носиш ли ми някаква бележка?
Новозеландец, помисли си тя. Знаеше, че не греши. Понякога забравяше познанията си за имената и акцентите в английския език, но не и този път. Новозеландец, и при внимателен оглед по-близо до петдесетте, отколкото до трийсетте, но това личеше само от двете отвесни бръчки по изпитите му бузи и от среброто в косите. Тя му подаде бележката на Сара и го наблюдаваше, докато се обърна с гръб и я поднесе към синята лампа. На светлината от припламването тя успя да огледа оскъдно обзаведената, но чиста стая, дъската за гладене в ъгъла, излъсканите кафяви обувки и войнишкото легло, оправено така, както ги бяха учили да си оправят леглата в пансиона — чаршафът подгънат върху одеялото, а самото одеяло отметнато във вид на равностранен триъгълник.
— Защо не седнеш ей там? — попита той, като й посочи с ръка кухненския стол. Докато тя се приближаваше към стола, синята лампа се раздвижи зад нея и се спря по средата до вратата на бунгалото. — Така никой няма да ни вижда — обясни той. — Тук има хора, дето само това им е работата, да надничат в бунгалата. Искаш ли една кока-кола? — Той й я подаде с изпъната ръка. — Сара казва, че си спечелила доверието й, Гита. Това ми стига. Теса и Арнолд нямаха доверие на никого освен един на друг. И на мен, защото бяха принудени. Така съм свикнал и аз. Разбирам, че си тук уж заради семинара. — Това беше въпрос.
— Семинарът беше само повод. Джъстин ми писа и ме помоли да узная какво са правили Теса и Арнолд в Локикоджо в деня, преди да я убият. Той не вярва на официалната версия за семинара по полова осъзнатост.
— Дяволски прав е. Писмото му у теб ли е?
Документът ми за самоличност, помисли си тя. Доказателство за моята добросъвестност като пратеник на Джъстин. Тя му го подаде и го наблюдаваше, докато се изправи, сложи си очилата с прости метални рамки и се приближи до лампата, като същевременно внимаваше да стои извън рамката на вратата, където можеха да го видят. После й върна писмото.
— Слушай сега — каза той. Но преди това пусна радиото, за да постигне това, което педантично нарече приемливо ниво на шумовия фон.