Гита лежеше в леглото си, завита с единичен чаршаф. Нощта не беше много по-прохладна от изминалия ден. През мрежата, която бе опънала около себе си, се виждаше червената светлина на реотана против комари. Завесите бяха спуснати, но те не бяха много плътни. Покрай прозореца й минаваха стъпки и се чуваха гласове. Мислите й витаеха. Спомни си за Глория, която само преди седмица в пълното си объркване я бе поканила да играят тенис в клуба.
— Кажи ми, скъпа — запита я тогава Глория, след като я бе разгромила с по шест на два гейма в три последователни сета; двете се връщаха, хванати под ръка, към сградата на клуба. — Имаш ли впечатления някога Теса да се е точила на Санди или обратното — той на нея?
При което Гита, за която по принцип нямаше нищо по-свято от истината, излъга Глория в лицето, без дори да се изчерви:
— Сигурна съм, че от страна и на двамата никога не е имало нищо подобно — каза тя сериозно. — Какво те кара дори да си го помислиш, Глория?
— Нищо, скъпа. Абсолютно нищо. Може би начинът, по който Санди изглеждаше на погребението…
След Глория мислите й се върнаха към капитан Маккензи.
— Това е оня смахнат бур, който държи станцията за раздаване на провизии на осем километра западно от градчето Маян — казваше той, като се стараеше да не надвиква Павароти. — Голям безбожник!
18.
Лицето му беше мрачно, с изострени черти. Ярката светлина на безбрежното небе над щата Саскечуан не можеше да изличи сенките по това лице. Малкото градче беше запокитено сред хиляда и петстотин километровата снежна пустош, на три часа път с влак от Уинипег. Джъстин крачеше решително, като се стараеше да отбягва погледите на случайните минувачи. Дори силният вятър, който целогодишно духаше откъм река Юкон или от Арктика, шибаше равната прерия, свеждаше житните класове, покриваше с ледена коричка снега, клатеше уличните табели и подрънкваше с електрическите жици, беше безсилен да предизвика руменина по хлътналите му бузи. Само адският студ — двайсет и повече градуса под нулата — пришпорваше напред раздираното му от болка тяло. Преди да се качи на влака в Уинипег, той си бе купил ватирано яке, кожена шапка и ръкавици. Яростта го изгаряше отвътре. Скътана в гънките на портфейла си, носеше четвъртита хартийка:
ВЪРВИ СИ У ДОМА И СИ ЗАТВАРЯЙ УСТАТА, АКО НЕ ИСКАШ ДА ИДЕШ ПРИ ЖЕНА СИ.
Ала тъкмо жена му го бе довела тук, на това място. Тя му бе помогнала да освободи ръцете си, тя бе свалила качулката от главата му. Тя го бе изправила на колене до леглото и малко по малко го бе отвела в банята. С нейната помощ и утеха той се бе изправил на крака, приведен напред и подпрян на ваната, бе пуснал крана на подвижния душ и дълго бе обливал лицето и шията си, предницата на ризата, реверите на сакото, защото знаеше — защото тя го беше предупредила, — че ако си свали дрехите, няма да може да ги облече отново. Предницата на ризата му беше подгизнала и смърдеше, повръщано беше размазано и по сакото му, но той успя доста добре да ги почисти. Искаше да легне и отново да заспи, но тя не му позволи. Опита се да приглади косата си, но не можеше да вдигне ръце чак дотам. Не се беше бръснал двайсет и четири часа, но наболата брада не му пречеше. От стоенето прав му се зави свят; за щастие успя да се добере до леглото, преди да се строполи. Пак по неин съвет, докато се бореше с изкусителната дрямка на леглото, той отказа да вдигне телефона, да позвъни на портиера или да потърси професионалната помощ на доктор Биргит. Не се доверявай на никого, каза му Теса, и той се подчини. Зачака, докато светът се изправи и горе стана отново горе, след което се надигна и залитна през стаята, благодарен за жалкия й размер. Шлиферът му си лежеше върху стола, където го бе оставил. За негова изненада и пликът от Биргит беше още вътре. Той отвори гардероба. Стенният сейф беше вграден в задната му стена, вратичката беше затворена. Той набра датата на сватбения си ден, почти припадайки от болка с всяко натискане на бутоните. Вратичката се отвори; паспортът на Питър Аткинсън си лежеше вътре необезпокояван. С премазаните си от бой, но по чудо останали цели ръце той полека измъкна паспорта от сейфа и търпеливо, малко по малко, го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Постепенно се пребори и с шлифера, като дори успя да го закопчае на врата и на кръста. Тъй като съзнателно не пътуваше с много багаж, имаше да носи само пътната си чанта. Парите му си бяха на мястото. Прибра принадлежностите си за бръснене от банята, ризите и бельото от гардероба и ги пусна в чантата. Най-отгоре постави плика от Биргит и затвори ципа. Преметна ремъка на чантата през рамо и изквича като куче от болка. Часовникът му показваше пет сутринта; по всичко изглеждаше, че още работи. Той се затътри към асансьора, като се подпираше на стената. Във фоайето две жени с турски носии почистваха килима с огромна прахосмукачка. Възрастният дежурен портиер дремеше на рецепцията. Джъстин успя някак да изломоти номера на стаята си и да поиска сметката. Незнайно как съумя да бръкне с ръка в джоба на панталона си, да отброи нужния брой банкноти от пачката и да добави тлъст бакшиш „за Коледа, макар и със закъснение“.