— Може ли да се обслужа с един от онези там? — запита той с глас, който му звучеше непознато. Пръстът му сочеше към портиерските чадъри, натикани в керамична ваза до входа.
— Вземете колкото искате — отвърна възрастният портиер.
Чадърът имаше здрава дървена дръжка, която стигаше до хълбока му. Като се подпираше на нея, той прекоси безлюдния площад до железопътната гара. Когато стигна до стълбището към пероните, той спря и видя портиера до себе си. За момент му се стори, че може да е Теса.
— Ще се справите ли? — попита загрижено възрастният човек.
— Да.
— Да ви купя ли билет?
Джъстин се извърна към стареца и му поднесе джоба си.
— За Цюрих — каза той. — Еднопосочен.
— Първа класа?
— Естествено.
Швейцария беше неговата детска мечта. Преди четирийсет години родителите му го бяха завели на излет по долината на река Ин; отседнали бяха в луксозен хотел сред малка горичка между две езера. Оттогава всичко си беше останало съвсем същото. И лъснатият паркет, и витражите, и икономката със строго лице, която го отведе до стаята му. Изтегнат в шезлонга на балкона, Джъстин наблюдаваше същите две езера, проблясващи на лъчите на залязващото слънце, и същите рибари, сгърбени в лодките си в призрачната мъгла. Дните отминаваха, отмервани единствено от разходките му до минералния извор и от мъртвешкия удар на гонга за вечеря, който го призоваваше към самотното му блюдо сред шушукащите възрастни семейни двойки. В една странична уличка с два реда стари алпийски къщи восъчноблед доктор и неговата асистентка се погрижиха за раните му. „Автомобилна катастрофа“ — обясни Джъстин. Докторът се намръщи през очилата си; асистентката му се изсмя.
Нощем вътрешният му свят го обсебваше изцяло както всяка нощ след смъртта на Теса. Докато работеше върху махагоновото бюро до прозореца, педантично записвайки с премазаната си дясна ръка подвизите на Маркъс Лорбиър според разказа на Биргит, Джъстин постепенно бе обладан от чувството за собствената си завършеност. Ако покаялият се Лорбиър се бе оттеглил в пустинята и изкупуваше вината си с диета от скакалци и див мед, Джъстин също беше сам със съдбата си. Но той беше твърдо решен. И в известен зловещ смисъл пречистен. Никога не бе очаквал, че търсенията му ще се увенчаят с успех. Никога не му бе и хрумвало, че ще го изведат на добър край. Да следва Теса в нейната мисия, да поеме знамето от ръцете й, да си даде нейния кураж — това му стигаше като цел. Тя беше свидетел на една чудовищна неправда и се бе борила срещу нея. Макар и късно, той също бе станал свидетел на тази неправда. Нейната борба сега беше и негова.
Но при спомена за вечната нощ в черната качулка и вонята на собствената си жлъчка, при вида на синините и охлузванията по тялото си, на жълто-черните петна, отпечатани като музикални ноти по гръдния кош и по гърба, и по хълбоците, той изпитваше и един друг вид родство. Аз сега съм един от вас, аз вече не си гледам розите, докато вие тайнствено си шепнете над зеления чай. Няма нужда повече да понижавате глас, когато се приближа. Аз съм до вас, на масата, и ви казвам да.
На седмия ден Джъстин си плати сметката и почти без да съзнава какво върши, взе автобуса и после влака за Базел, за приказната долина по горното течение на Рейн, където се намираха замъците на фармацевтичните гиганти. Оттам, от един пищен дворец със стенописи, той изпрати дебел плик, адресиран до старата вещица на Хам в Милано.
После Джъстин тръгна. Болеше го, но тръгна. Най-напред по една калдъръмена уличка до средновековния град с часовниковите кули и камбанарии, с големите къщи на отколешни търговци и статуите на свободни мислители и мъченици на разума. С мисълта за тяхното наследство в съзнанието си той се върна по собствените си стъпки до брега на реката, където от една детска площадка вдигна невярващ поглед към безмилостно настъпващото царство на фармацевтичните милиардери, към техните безлични казарми, строени за кръгова отбрана срещу общия враг. Над тях се суетяха неуморно оранжеви кранове. Бели комини се издигаха на възбог като прерязани минарета, някои на квадратчета, други на райета в горната си част, всичките боядисани в ярки сигнални цветове като предупреждение към самолетите, бълващи невидимите си газове в кафявото небе. В подножието им се стелеше плетеница от железопътни коловози, разпределителни гари, паркинги за камиони, депа и складове, всеки със своя собствена берлинска стена, увенчана с редове бодлива тел и покрита отвън с надписи със спрей.