Теглен от някаква сила, която вече не се и опитваше да определи, Джъстин премина по моста и сякаш насън навлезе в потискащата пустош от порутени жилищни блокове, магазини за дрехи втора употреба и гастарбайтери с празни погледи, подпрени на велосипеди. Постепенно, дали по случайност или воден от своя вътрешен компас, той се озова пред нещо, което на пръв поглед приличаше на алея с два реда дървета, в другия край на която се виждаше старинен портал, така обрасъл с увивни растения, че едва се различаваше двойната дъбова врата с полирани месингови бутони на звънците и месингово капаче на пощенската кутия. Чак когато Джъстин постепенно вдигна глава нагоре и още по-нагоре и право нагоре, към небето, той осъзна, че се намира пред триптих от огромни бели сгради, свързани с летящи коридори. Каменната фасада беше стерилно чиста, прозорците бяха с опушени стъкла. Над всяка от трите чудовищни сгради сякаш от нищото се извисяваше по един бял комин, изострен като молив, забит в небесата. От всеки комин, подредени в колонка вертикално надолу, му намигваха като на стар приятел златните букви КВХ.
Колко време остана да стои там самичък като някакво насекомо, залепнало по невнимание за основата на триптиха, той така и не разбра нито тогава, нито по-късно. На моменти му се струваше, че страничните крила на комплекса се спускат към него, за да го смажат. В други моменти цялата сграда сякаш рухваше и го затрупваше под себе си. Колената му омекнаха и изведнъж се видя, седнал на една пейка сред отъпкана полянка, по която жени разхождаха кучетата си. Усети някаква лека, но натрапчива миризма и за момент му се стори, че е в болницата в Найроби. Колко ли време ще трябва да живея тук, помисли си той, преди да престана да забелязвам миризмата? Сигурно се свечеряваше, защото през опушените стъкла на прозорците проблясваха светлини. Той различи движещи се силуети и примигващите синкави екрани на компютрите. Защо седя тук? — запита я той, но не помръдна от мястото си. За какво друго си мисля, освен за теб?
Тя седеше до него както винаги, но този път без готов отговор. Мисля си за твоя кураж, отговори си той вместо нея. Мисля си, че вие двамата с Арнолд се бяхте изправили срещу всичко това, докато добрият стар Джъстин се тюхкаше дали почвата в лехите е достатъчно песъчлива за жълтите му фрезии. Мисля си, че вече не вярвам в себе си и в това, което представлявам. Беше време, когато твоят Джъстин, също като хората в тази сграда, се гордееше, че се е подчинил на колективната воля, на това, което наричаше родина, или доктрина на разума, или — с известни съмнения — висша кауза. Беше време, когато Джъстин вярваше, че в името на целесъобразността няма нищо лошо, ако отделният индивид жертва живота си за благото на мнозинството. Аз наричах това саможертва или дълг, или пък необходимост. Беше време, когато можех да застана нощем пред сградата на Форин Офис, да гледам осветените й прозорци и да си кажа наум: добър вечер, аз съм Джъстин, твоят покорен слуга. Аз съм частица от голямата мъдра машина и се гордея с това. Аз служа, следователно чувствам. Докато сега знам само едно: ти беше сама срещу цялата тази глутница и нищо чудно, че те победиха!
От главната улица на градчето Джъстин сви вляво по булевард Доуз на северозапад; прерийният вятър го удари с цялата си сила в потъмнялото лице, докато той разглеждаше наоколо. Трите години като търговски аташе в Отава не бяха отишли напразно. Макар за пръв път да стъпваше тук през живота си, всичко му изглеждаше познато. От ноември до април — все сняг, спомни си той. Сее се след пълнолуние през юни, а се жъне, преди да паднат сланите през септември. След няколко седмици първите минзухари щяха да подадат уплашено главички през мъртвата трева на голата прерия. Срещу него от другата страна на улицата беше синагогата, построена от заселници, стоварени на гарата с картонените си куфари, с лошите спомени и с обещанието за свободна страна. На сто метра по-нататък се издигаше украинската православна църква, а до нея — католическа, презвитерианска, баптистка и на Свидетелите на Йехова. Паркингите им бяха покрити и отоплени като електрифицирани конюшни, за да не изстиват прекалено двигателите на колите, докато собствениците им се молят всеки на своя бог. Спомни си една мисъл на Монтескьо: че никъде не е имало толкова много граждански войни, колкото в Христовото царство.