А за доктор Лара Емрих, доскоро любимка на академичния елит на университета Доуз, виден специалист по мулти– и нерезистентни туберкулозни щамове, професор и ръководител на изследователски екип, лично спонсориран от КВХ и съоткривател на чудотворното лекарство „Дипракса“ — нито дума. Просто няма такава. Нито в отпуск, нито на повикване. Името й не фигурира в лъскавия указател на вътрешните телефонни номера, провесен на зелената копринена връвчица с пискюл отстрани на дъската за обяви. Не търси добродушно куче, мъжко, кафяво на цвят и средно на ръст. Единственият възможен знак за съществуването й е една написана на ръка картичка, сбутана между много други бележки най-отдолу на дъската, в която се съобщава, че „по нареждане на декана“ насрочената среща на дружеството „Лекари от Саскечуан“ за професионална етика няма да се състои в университета. Новото място на срещата ще бъде оповестено при първа възможност.
Понеже изнемогваше от студ и изтощение, Джъстин отстъпи дотам, че на връщане към своя безличен мотел взе такси. Този път бе постъпил съобразително. Както го бе учила Лесли, той изпрати писмото си, прикрепено към голям букет червени рози от цветарския магазин, като любовно послание до въображаем обект:
Аз съм британски журналист и приятел на Биргит от „Хипо“. Разследвам смъртта на Теса Куейл. Бихте ли ми позвънили в мотела „Саскечуан Ман“, стая номер осемнайсет, след седем тази вечер? Съветвам Ви да използвате обществен телефонен автомат далеч от дома Ви.
Ще й съобщя по-късно кой съм, каза си той. Нека не я плаша отсега. Като му дойде времето. По-полека. Прикритието му вече не изглеждаше много убедително, но по-добро нямаше. Беше се регистрирал като Аткинсън в оня хотел в Германия и като Аткинсън го бяха пребили. А пък докато го биеха, се обръщаха към него на мистър Куейл. Въпреки това като Аткинсън си бе купил билет за самолета от Цюрих до Торонто, като Аткинсън се бе крил в един тухлен пансион в близост до гарата, където със сюрреалистично чувство, че това не се отнася за него, бе чул по малкия си транзистор, че доктор Арнолд Блум е обявен за световно издирване по обвинение в убийството на Теса Куейл. Аз вярвам в Осуалд, Джъстин. Арнолд Блум изперква и убива Теса… И като г-н Никой се бе качил на влака за Уинипег, където бе изчакал един ден, след което бе взел друг влак за това малко градче. Но този път не се самозаблуждаваше. В най-добрия случай имаше няколко дни преднина пред тях. Но в една цивилизована държава никога не се знае.
— Питър?
Джъстин изведнъж се събуди и погледна часовника си. Беше девет вечерта. До телефона предварително беше поставил молив и бележник.
— Питър е на телефона.
— Обажда се Лара. — Тя каза името си почти като оплакване.
— Здравейте, Лара. Къде можем да се срещнем?
Въздишка. Безнадеждна, смъртно уморена въздишка, напълно съответстваща на отчаяния славянски глас.
— Невъзможно е.
— Защо?
— Пред къщата ми стои кола. Понякога изпращат микробус. През цялото време ме наблюдават и подслушват. Невъзможно е да се видим, без да ни забележат.
— Къде сте сега?
— В една телефонна кабина. — Гласът й звучеше така, сякаш не вярваше, че ще излезе жива от нея.
— В момента наблюдават ли ви?
— Не виждам никого. Но е тъмно. Благодаря за розите.
— Мога да се срещна с вас където ви е удобно. При някоя приятелка. Или извън града, ако предпочитате.
— Имате ли кола?
— Не.
— Защо? — Това бе едновременно упрек и предизвикателство.
— Нямам нужните документи.
— Кой сте вие?
— Казах ви. Приятел на Биргит. Британски журналист. Ще ви обясня по-подробно, когато се видим.
Тя затвори, преди да е свършил. Стомахът го присвиваше и имаше нужда да отиде до тоалетната, но там нямаше телефон. Когато повече не можеше да чака, изтича до тоалетната и там, с панталони, смъкнати около глезените си, чу как телефонът отново звъни. На третото иззвъняване успя да се довлече, куцукайки, до него и вдигна слушалката, но оттатък нямаше никой. Седна на ръба на леглото и подпря главата си с ръце. Не ме бива за тази работа. Как постъпват шпионите? Как би постъпил старият хитрец Донъхю? Ако има насреща си някоя Ибсенова героиня като тази, едва ли би се справил по-добре от мен. Той отново погледна часовника си. Боеше се, че губи представа за времето. Свали часовника и го сложи до молива и бележника. Изминаха петнайсет минути. Двайсет. Трийсет. Какво, по дяволите, й стана? Той започна да си слага часовника и се ядоса, когато не успя изведнъж да улучи дупката на каишката.