— Питър?
— Къде можем да се срещнем? Готов съм да отида където кажете.
— Биргит казва, че вие сте неин съпруг. О, боже! О, небеса! О, Исусе Христе!
— Биргит ви каза това по телефона?!
— Не е споменавала имена. „Той е неин съпруг.“ Това каза. Беше много предпазлива. Защо не ми казахте, че сте неин съпруг? Помислих си, че сте провокатор.
— Щях да ви кажа, когато се срещнем.
— Ще се обадя на една приятелка. Не трябваше да ми пращате рози. Прекалено е.
— Каква е тази приятелка? Лара, внимавайте какво ще й кажете. Аз съм Питър Аткинсън, британски журналист. Още ли сте в телефонната кабина?
— Да.
— В същата ли?
— Не ме наблюдават. През зимата наблюдават само от коли. Много са мързеливи. Сега няма никакви коли.
— Имате ли достатъчно монети?
— Имам фонокарта.
— Използвайте монети. Не използвайте карта. С картата ли се обадихте на Биргит?
— Няма значение.
Когато тя позвъни отново, минаваше десет и половина.
— Моята приятелка асистира на операция — обясни тя, без да се извини. — Операцията е сложна. Имам обаче друга приятелка. Тя е съгласна. Ако ви е страх, вземете такси до хотел „Итън“, а останалото разстояние изминете пеша.
— Не ме е страх. Просто съм предпазлив.
Господи, помисли си той, докато си записваше адреса. Ние дори не се познаваме, а аз й изпратих две дузини рози, което било прекалено, и вече се препираме като влюбени.
Имаше два начина да излезе от мотела: през главния вход и паркинга или през задния вход по един коридор, който минаваше през лабиринт от други коридори и стигаше до рецепцията. Джъстин загаси лампата в стаята си и погледна през прозореца към паркинга. Имаше пълнолуние. Върху колите се бе образувал скреж, който искреше като сребърен ореол на лунната светлина. На паркинга имаше двайсетина коли, от които само в една имаше хора. Зад волана седеше жена. На седалката до нея — мъж. Двамата се караха. За какво ли? Може би за рози? Или за бога Печалба? Жената ръкомахаше, а мъжът клатеше глава. Внезапно той извика от колата, извика нещо за последно — може би я напсува, затръшна вратата, качи се в друга кола и потегли. Жената остана на мястото си. Тя вдигна отчаяно ръце нагоре и ги постави върху волана. После наведе глава, подпря чело върху кокалчетата на ръцете си и заплака; раменете й се разтърсваха от ридания. С мъка преодолял абсурдния порив да излезе навън и да я утеши, Джъстин отиде на рецепцията и си поръча такси.
Къщата се оказа нова, бяла и голяма, разположена сред редица нови, бели и големи къщи, долепени една до друга по протежение на една викторианска уличка. Сградите бяха построени леко по диагонал спрямо улицата, така че издадените им ъгли образуваха назъбена линия, като носовете на кораби, закотвени в някое старо пристанище. Всяка имаше сутеренен етаж с отделно стълбище и главен вход малко над нивото на тротоара, до който водеха няколко каменни стъпала; отстрани на парадното стълбище имаше метални парапети, а на вратата — бронзови чукчета във формата на подкова, които никой не използваше. Под зоркия поглед на една тлъста сива котка, която се беше настанила между завесите и стъклото на прозореца на номер седем, Джъстин се изкачи по стъпалата на номер шест и натисна бутона на звънеца. Със себе си носеше цялото си имущество: пътната чанта, всичките си налични пари и въпреки изричните указания на Лесли — и двата си паспорта. Стаята в мотела беше платена предварително. Ако се върнеше в нея, щеше да бъде по собствено желание, а не защото беше принуден. Беше десет часът; нощта беше ясна и мразовита. Покрай бордюра бяха паркирани коли; по тротоарите нямаше жива душа. Вратата се отвори и в рамката се изправи висок женски силует.
— Вие сте Питър — каза му тя с упрек.
— А вие сте Лара?
— Естествено.
Тя затвори вратата след него.
— Следиха ли ви, докато идвахте дотук? — запита той.