— Възможно е. А вас?
Двамата стояха, обърнати с лице един към друг. Биргит се оказа права — Лара Емрих наистина беше много красива — с надменната интелигентност в погледа си, с хладната, научна безпристрастност, която веднага го накара вътрешно да се отдръпне, с начина, по който с опакото на китката си отметна назад започналата вече да се прошарва коса, а после, с все още изпънат лакът и ръка до челото, го огледа още веднъж критично от горе до долу със своя арогантен, безутешен взор. Беше облечена в черно — с черен панталон и дълга черна риза, без грим. Отблизо гласът й звучеше още по-тъжно, отколкото по телефона.
— Много ми е мъчно за вас — каза тя. — Ужасно е. Вие сте тъжен.
— Благодаря.
— Тя бе убита от „Дипракса“.
— И аз мисля така. Непряко, но това няма значение.
— Много хора станаха жертва на „Дипракса“.
— Но не всички са били предадени от Маркъс Лорбиър.
От горния етаж се чу гръм от аплодисменти. Някъде работеше телевизор.
— Ейми е моя приятелка — каза тя с тон, сякаш самото им приятелство беше истинско нещастие. — Сега е административен директор на болницата „Доуз“. За жалост обаче се е подписала под петицията за възстановяването ми на работа и е съосновател на дружеството „Лекари от Саскечуан за професионална етика“. Сега просто търсят повод да я уволнят.
Джъстин тъкмо се канеше да я запита дали за Ейми той е Куейл или Аткинсън, когато отгоре се разнесе мощен женски глас и на последното стъпало на стълбата се появиха два мъхести пантофа:
— Я го доведи горе, Лара. Човекът има нужда да гаврътне нещо.
Ейми беше на средна възраст, доста пълна и подобно на много сериозни жени бе решила, че не си струва да се взема на сериозно. Издокарана беше с розово копринено кимоно и огромни обици. Пантофите й имаха стъклени оченца. Ала под собствените й очи имаше сенки, а в ъглите на устата й — отвесни бръчки на болка.
— Убийците на съпругата ви заслужават да бъдат обесени — каза тя. — Скоч, бърбън или вино? Това е Ралф.
Качиха се в обширна мансарда, облицована в дърво. Барът с напитките беше в отсрещния ъгъл. Огромният телевизор предаваше хокей на лед. Ралф, старец с дълга рядка косица и вълнен халат, седеше в кресло от изкуствена кожа с табуретка от същия материал за краката му, обути в чехли. Дочул името си, той вдигна за поздрав изпъстрената си със старчески петна ръка, без да отделя очи от екрана.
— Добре дошъл в Саскечуан. Налей си едно питие — подвикна той на Джъстин с централноевропейски акцент.
— Кой води? — запита Джъстин от любезност.
— „Кейнъкс“.
— Ралф е адвокат — каза Ейми. — Нали, скъпи?
— Вече нищо не съм. Проклетият паркинсон ще ме вкара в гроба. Ония от Академичния съвет се отнесоха с нея като истински тъпанари. За това си дошъл, предполагам.
— Горе-долу.
— Задушават свободното слово, намесват се в отношенията между лекар и пациент. Време е по-образованите хора с малко повече кураж да се изправят и да им кажат истината в очите, вместо да се крият по дупките си и да треперят от страх.
— Така си е — учтиво се съгласи Джъстин, приемайки чашата с бяло вино, която Ейми му бе наляла.
— Доуз играе по свирката на „Карел, Вита“. И как не, нали им дадоха двайсет и пет милиона долара за нов факултет по биотехнологии, а са им обещали още петдесет! Това не са малко пари дори за една банда богати тъпаци като „Карел, Вита“. И ако не си пъхат носа където не трябва, още много ще има да капе. Как се устоява на такъв натиск?
— Ами, с постоянство — каза Ейми. — Отстъпиш ли, прецакан си.
— Прецакан си, ако постоянстваш, прецакан си, ако отстъпиш. Ако се обадиш, спират ти заплатата, изхвърлят те на улицата и те прогонват от града. Свободата на словото струва скъпо в този скапан градец, мистър Куейл. Повечето от нас не могат да си позволят да платят цената. Как ти е другото име?
— Джъстин.
— В тоя град няма свобода на словото, Джъстин, тук е глуха провинция. Всичко е тип-топ, стига на някоя руска кучка да не й хрумне да пише тъпи статии по медицинските списания и да хули хубавото хапченце, дето самата тя го е изобретила и което случайно носи по няколко милиарда годишно на „Карел, Вита“, любимците на Аллаха. Къде смяташ да ги настаниш, Ейми?
— В кабинета.
— И изключи телефоните, за да не ги безпокоят. От нас двамата Ейми е по техниката. Аз съм един дърт глупак. Ако нещо ти трябва, казваш на Лара. Тя познава къщата по-добре от нас двамата. Жалко, като се има предвид, че до два месеца ще ни изритат оттук.
Той им обърна гръб и продължи да си гледа мача.
Тя сякаш вече не го вижда въпреки масивните й очила, които повече биха подхождали на мъж. Рускинята в нея е събрала цяла пазарска торба „за всеки случай“, която сега лежи разтворена в краката й, макар тя да знае съдържанието на всяко листче наизуст: адвокатски писма със заплахи, заповеди за уволнението й от факултета, копие от непубликуваната й статия, както и писмата на собствения й адвокат, които не са много, защото, както обяснява тя, адвокатите струват пари, а нейният предпочита да защитава правата на сиуксите, отколкото да се изправи срещу неограничените юридически ресурси на „Карел, Вита и Хъдсън“, Ванкувър. Двамата седят като шахматисти без дъска, обърнати един към друг, с почти допрени колене. От дипломатическите си мандати в Ориента Джъстин е запомнил, че пръстите на краката му не бива да сочат към нея, затова седи, извит леко на една страна, от което болките в тялото му се усилват. От известно време тя говори, вперила поглед в полумрака над рамото му, а той не смее да я прекъсне. Тя е изцяло погълната от разказа си, тонът й е ту печален, ту назидателен. Единственото, което я занимава, е чудовищната несправедливост на нейния случай и пълната невъзможност за решаването му. Всичко останало са само подробности. Понякога — всъщност доста често — на Джъстин му се струва, че тя напълно е забравила за неговото присъствие. Или бърка срещата им с нещо друго — с някое съвещание на факултета, със среща на уплашени колеги, с някой нерешителен професор или некадърен адвокат. Едва когато той споменава името на Лорбиър, тя сякаш се събужда от унеса си и се намръщва, след което отвръща с някакво загадъчно обобщение, което не е нищо друго освен бягство от истината: Маркъс е твърде романтичен, той е толкова слаб, всички мъже постъпват подло, ама и жените също. И не, тя в никакъв случай не знае къде може да бъде открит.