— Някой опита ли се да й направи очна ставка?
— Разбира се. Целият Управителен съвет. Кравата си призна. Престараване при изпълнение на служебните й задължения, но само в интерес на работата и на университета. Извини се, оправда се с емоционален стрес, което в нейния случай означава сексуална незадоволеност. Случаят е приключен, кравата дори получава поздравления за проявено старание. Междувременно виждат сметката на Лара. Сега е мой ред.
— Емрих е комунистка — обяснява Лара, която явно се наслаждава на иронията. — Тя е рускиня, израснала е в Петербург по времето, докато още се казваше Ленинград, завършила е съветски институт, следователно е комунистка и враг на корпорациите. Толкова е лесно и удобно.
— Освен това Емрих не е открила „Дипракса“, нали, скъпа? — напомня й Ейми.
— Ковач е откривателят — съгласява се с горчивина Лара. — Ковач е абсолютният гений. А аз — нейната развратна асистентка. Но понеже Лорбиър ми беше любовник, успя да ми припише всички заслуги.
— И по тази причина те вече не ти плащат, нали, скъпа?
— Не. Причината е друга. Аз просто не спазих клаузата за конфиденциалност, следователно едностранно съм нарушила договора. Толкова е логично.
— Лара освен това е и проститутка, нали, скъпа? Чукала се е с онези хубавци, дето й ги пратиха от Ванкувър, само дето не е вярно. В Доуз никой не се чука. И всички сме християни, с изключение на евреите.
— Тъй като този препарат убива болните, наистина ми се иска никога да не го бях откривала — казва тихо Лара, без да обръща внимание на прощалното избухване на Ейми.
— Кога за последен път си виждала Лорбиър? — пита я Джъстин, когато отново остават сами.
Тонът й е все още предпазлив, макар и по-мек.
— Беше в Африка — казва тя.
— Кога?
— Преди една година.
— По-малко — поправя я Джъстин. — Съпругата ми е разговаряла с него в болницата „Ухуру“ преди шест месеца. Неговата апология, или както там си я нарича, е била изпратена от Найроби преди няколко дни. Къде е той сега?
Лара Емрих не обичаше да я поправят.
— Попита ме кога съм го виждала за последно — сопна се тя настръхнала. — Беше преди една година. В Африка.
— Къде по-точно?
— В Кения. Той ме извика. Бяха се натрупали толкова много доказателства, че не издържаше повече. „Лара, трябваш ми. Много е важно и спешно. Не казвай на никого. Аз ще платя всичко. Идвай.“ Молбата му ми подейства много силно. В „Доуз“ казах, че майка ми е болна, и веднага отлетях за Найроби. Пристигнах в един петък. Маркъс ме чакаше на летището. Още в колата ми каза: „Лара, възможно ли е нашият препарат да предизвиква покачване на черепното налягане и притискане на очния нерв?“ Аз му напомних, че нищо не бива да се изключва, докато не са налице основни научни данни, макар в момента да се опитвахме да попълним празнотите. Той ме откара в едно село и ми показа жена, която не можеше да става. Имаше ужасно главоболие. Умираше. В друго село болната не можеше да фокусира погледа си. Когато излизаше от колибата, й причерняваше пред очите. Той ми разказа и за други случаи. Здравните работници отказваха да говорят открито с нас. Страхуваха се. „КВХ наказват всякакви опити за критика“, казваше Маркъс. Той също се страхуваше. Страхуваше се от „Трите пчели“, страхуваше се от КВХ, притесняваше се за болните жени, боеше се от бога. „Какво да правя, Лара, какво да правя?“ Говорил беше с Ковач в Базел. Тя му казала, че е глупак да се притеснява толкова. Това не били странични ефекти на „Дипракса“, а несъвместима комбинация с друг препарат. Типично за Ковач, която в момента е омъжена за богат мошеник сърбин и прекарва повече време в операта, отколкото в лабораторията.
— Та как би трябвало да постъпи той?
— Аз му казах самата истина — че това, което той наблюдава в Африка, аз го наблюдавам в университетската болница в Саскечуан. „Маркъс, абсолютно същите странични ефекти са описани в моя доклад до Ванкувър, който се основава на обективни клинични изследвания върху шестстотин случая.“ А той само повтаря: „Какво да правя, Лара, какво да правя?“ — „Маркъс — казвам му аз, — бъди смел, направи сам това, което корпорациите колективно отказват да сторят. Изтегли препарата от пазара до приключване на изпитанията.“ Той заплака. Аз също. Това бе последната ни нощ заедно като любовници.
Внезапно Джъстин бе обзет от някакъв дивашки инстинкт, от някаква първична омраза, която не можеше да определи. Дали го беше яд на тази жена за това, че е останала жива? Или за това, че е спала с човек, който по своите собствени признания бе предал Теса, за това, че дори и сега говореше с нежност за него? Дали не се чувстваше лично обиден, че тя може да седи пред него, красива и жива, погълната от себе си, докато Теса лежеше в земята до техния мъртъв син? Дали не го заболя от това, че Лара не проявяваше никаква загриженост за Теса, а толкова много се занимаваше със самата себе си?