— Лорбиър споменавал ли е Теса пред теб?
— Не и по време на посещението ми.
— А кога?
— Писа ми за някаква жена, съпруга на британски дипломат, която досаждала на „Трите пчели“ за „Дипракса“, пишела им писма, посещавала неканена офисите им. Подкрепял я някакъв доктор от една от хуманитарните организации. Не спомена името на лекаря.
— Кога ти писа това?
— На рождения ми ден. Маркъс никога не забравя рождения ми ден. И тази година ми писа да ми честити, като ми разказа и за англичанката и за нейния любовник африканец.
— Предлагаше ли как да се постъпи с тях?
— Боеше се за нея. Каза, че е много красива и че ще стане трагедия. Мисля, че се беше увлякъл по нея.
Самата идея, че Лара може да ревнува Лорбиър от Теса, шокира Джъстин.
— А за доктора какво каза?
— Маркъс се прекланя пред лекарите.
— Откъде беше писмото?
— От Кейптаун. Маркъс беше на оглед в клона на „Трите пчели“ в Южна Африка, като лично за себе си правеше съпоставки с опита си от Кения. Той се отнасяше с уважение към съпругата ти. Маркъс обаче не е кой знае колко храбър. Той едва напоследък е започнал да придобива кураж.
— Пишеше ли къде се е запознал с нея?
— В болницата в Найроби. Казва, че го била нападнала с обвинения. Беше много смутен.
— Защо?
— Защото бил длъжен да не й обръща внимание. А Маркъс смята, че ако не обърне внимание на някого, го обижда, особено ако този някой е жена.
— И все пак е успял да я предаде.
— Маркъс невинаги постъпва практично. Той е артист. Ако твърди, че я е предал, може да е в преносен смисъл.
— Ти отговори ли му на писмото?
— Както винаги.
— Докъде?
— До пощенска кутия в Найроби.
— Той споменаваше ли една жена на име Уанза? Тя беше в една и съща болнична стая с жена ми в болницата „Ухуру“. Умря от „Дипракса“.
— Случаят не ми е познат.
— Нищо чудно. Всички следи бяха заличени.
— Може да се предположи. Маркъс ми е разказвал, че стават такива неща.
— Когато Лорбиър посетил болничната стая на жена ми, с него била и Ковач. Какво е правила Ковач в Найроби?
— Маркъс ме молеше да отида още веднъж в Найроби, но по това време отношенията ми с КВХ и с болницата вече се бяха влошили. Те бяха разбрали за предишното ми пътуване и ме заплашваха, че ще ме уволнят от университета, задето ги бях излъгала за майка си. Затова Маркъс се обадил на Ковач в Базел и я убедил да отиде в Найроби като моя заместничка и да огледа ситуацията. Той се надяваше, че тя ще му спести необходимостта да вземе такова трудно решение и сама ще посъветва „Трите пчели“ да изтеглят препарата от пазара. От КВХ в Базел отначало не искали да я пуснат до Найроби, после се съгласили, но при условие, че посещението й ще се запази в тайна.
— Дори от „Трите пчели“?
— „Трите пчели“ нямаше как да не разберат. Те също са замесени, а Маркъс е техен съветник. Та Ковач била четири дни в Найроби, а после се върнала при своя сърбин в Базел и при оперните представления.
— Тя написа ли доклад?
— Докладът й беше под всякаква критика. Аз съм обучена да мисля научно. Това не беше никаква наука, а чиста пропаганда.
— Лара…
— Какво има? — Тя го изгледа войнствено.
— Биргит ти е чела писмото на Лорбиър по телефона. Неговата апология. Неговата изповед. Както и да я нарича.
— Е?
— За какво ти говори това писмо?
— Че Маркъс не може да бъде спасен.
— Спасен от какво?
— Той е слаб човек, който търси сила там, където не може да я намери. За съжаление слабите са тези, които побеждават силните. Може да е извършил някакъв голям грях. Понякога той прекалено силно обича греховете си.
— Ако трябваше да го откриеш, къде щеше да го търсиш?
— Не ми е нужно да го откривам. — Той зачака. — Имам само номера на пощенската кутия в Найроби.
— Може ли да го получа?
— Ще ти го запиша — каза тя унило. Написа го в бележника си, откъсна листчето и му го подаде. — Ако ми беше нужно да го открия, щях да го търся сред хората, на които е причинил болка — добави тя.
— В пустинята.
— И това може да е казано в преносен смисъл. — Враждебната нотка беше изчезнала от гласа й, както и от този на Джъстин. — Маркъс е едно дете — обясни простичко тя. — Той се поддава на пориви, след което се бори с последиците. — Тя се усмихна; усмивката й също беше красива. — Понякога сам той се изненадва.