— Жена му си получи каквото си търсеше — мъдро отбеляза Къртис със същия нажален тон. — Някакви палави местни момченца се погаврили малко с нея. Тя и без това обичаше да се заиграва с чернилки. Както я беше подкарала, направо си го просеше. Тук е Туркана, ако ме извиниш, не е графство Съри. Аз обаче все пак съжалявам за станалото. Много, много съжалявам.
Не чак толкова, колкото би трябвало, помисли си Донъхю.
Къртис притежаваше къщи от Монако до Мексико и Донъхю ги ненавиждаше всичките до една. Ненавиждаше вонята на йод, наплашените слуги и вечно вибриращите дъсчени подове. Ненавиждаше бюфетите за напитки с огледала отзад, ненавиждаше цветята без аромат, които сякаш го следяха с поглед — също като вечно отегчените проститутки, с които се обграждаше Къртис. В съзнанието на Донъхю всички тези неща — заедно с ролс-ройсите, частния реактивен Гълфстрийм и яхтата — се смесваха в един безвкусен, кичозен панаир, разпрострял се върху половин дузина държави. Но най-много от всичко ненавиждаше тази крепост във вид на ферма, нагло пльосната край бреговете на езерото Найваша, с оградите от бодлива тел и въоръжената охрана; ненавиждаше възглавниците от кожа на зебра и пода от червени плочки, килимчетата от леопардови кожи и диванчетата от кожи на антилопи, и бюфета за напитки, осветен отвътре в розово, и телевизора със сателитна антена, и сателитния телефон, детекторите на движение, алармените бутони и портативните радиостанции — Донъхю ненавиждаше от дъното на душата си всичко това, защото тъкмо тук, в тази къща, на това диванче, тапицирано с кожа от антилопа, бе седял, смирено и с шапка в ръка, безброй пъти през последните пет години, щом великият Кени Кей в своето капризно великодушие сметнеше за нужно да разпореди да го извикат, за да подхвърли някоя поредна клюка в ненаситната паст на британското разузнаване. Както го бяха извикали и тази вечер по причини, които тепърва щяха да му бъдат съобщени, а засега ръцете му бяха заети с отваряне на бутилка южноафриканско бяло вино, преди двамата с неговата скъпа Мод да седнат на масата на Кени Кей и да похапнат от езерната му сьомга.
Ето как, за добро или зло, виждаме ние положението, скъпи ми Тим —
започваше разтревоженото, строго секретно послание, съставено лично от регионалния директор в Лондон донякъде в стила на сатирика Удхаус.
Откъм видимата страна трябва да поддържаш своите приятелски контакти в духа на представата, която си създал за себе си през последните пет години. Голф, по някой и друг коктейл, по някой и друг обяд и т.н., като гледаш по-скоро другият да плаща сметката, отколкото обратното. Откъм секретната страна се дръж максимално естествено и си придавай делови и зает вид както винаги, защото алтернативите — прекъсване на контакта, с последващо негодувание от страна на обекта, и т.н. — са толкова ужасни, че дори не ми се мисли за тях, особено при сегашната криза. За твоя лична консумация, тук е истински ад — и на двата бряга на реката, и ако има промяна в ситуацията, тя може да е само към по-лошо.
Роджър
— Защо изобщо дойде с кола? — запита обидено Къртис, все още загледан в безкрайните декари на своя частен кът от Африка. — Можеше да вземеш бийчкрафта, стига да се беше обадил. Дъг Крик беше инструктирал пилота да те чака. Или може би искаш да ме накараш да се чувствам виновен?
— Познаваш ме, шефе. — Понякога в пристъп на пасивна агресия Донъхю му викаше шефе, едно прозвище, запазено за вечни времена за директора на собствената му служба. — Обичам да карам. Смъкна си прозорците, вятърът ме брули в лицето. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие.
— По тия скапани пътища? Ти си се побъркал. Казах му го на Нашия човек. Вчера. Не, ще те излъжа… В неделя. „Кое е първото нещо, което вижда всеки турист, пристигащ на летище Кениата, още преди да се качи на автобуса и да иде на сафари?“ — питам го аз. „Не някакви идиотски лъвове и жирафи, господин президент. Вижда вашите пътища. Вашите разбити, изровени пътища.“ Ама Нашия човек си е свикнал да гледа само това, дето му изнася, там е бедата. Освен това той навсякъде, докъдето може, пътува с хеликоптер. „Същото е положението и с железниците — викам му. — Какво пък, използвайте затворници, ако трябва. Поне затворници тука дал господ. Пратете ги да работят по линиите и дайте на железниците възможност да си стъпят на краката.“ Пък той: „Защо не говориш с Джомо“ — вика. „С кой Джомо?“ — питам. „Джомо е новият министър на транспорта.“ — „Откога?“ — питам. „От този момент.“ По дяволите!