— И какво е правил там? — попита Донъхю, озадачен не толкова от факта, че Джъстин е могъл да стигне до Канада, а от лекотата, с която Къртис го бе проследил.
— Ходил е в някакъв университет. При някаква жена. Научен работник, представи си. Която си наумила, че трябва да разправя наляво и надясно как моето лекарство убива хора, което при това е в нарушение на договора й. Куейл я открил и се набутал под полата й. Само месец след смъртта на жена си. — Той извиси глас, сякаш се готвеше отново да избухне. — С фалшив паспорт, мамицата му! Кой му го е дал? Вие сте му го дали! Плащал навсякъде в брой. Кой му дава пари? Вие, жалки негодници. Всеки път, когато моите хора го засекат, той им се изплъзва като змиорка. Кой го е научил на тия номера? Пак вие!
— Не, Кени. Не сме ние. И по трите пункта. — Моите хора, помисли си той. Не вашите. Моите.
Къртис се напомпваше вътрешно за поредната серия крясъци. Те не закъсняха.
— Тогава защо му е притрябвало, ако ми позволиш да те запитам, на оня поплювко мистър Портър Колъридж да подава неточна и клеветническа информация на властите относно моята фирма и моето лекарство, та чак да заплашва да се обърне към пресата, ако не бъде предприета пълна и безпристрастна проверка от нашите господари и повелители, ония откачалки в Брюксел? И защо, по дяволите, твоите смотаняци допускат това, нещо повече, насърчават тоя никаквец да си разиграва коня?!
А ти откъде знаеш всичко това? — мълчаливо се питаше Донъхю. Защото дори изпечен и безскрупулен мошеник като Къртис не би трябвало да е в състояние да сложи косматите си лапи върху тази информация, тъй като тя му бе изпратена лично на него, на Донъхю, в шифрован и строго секретен вид само преди осем часа по специалния канал на службата. И все пак той бе успял да го стори — но как?! След като си зададе този въпрос, Донъхю, като истински професионалист, се зае да търси отговора. Той се усмихна с подкупващата си усмивка, този път искрено доволен, че на света все още бяха останали някои нещица, дето е почтено да се вършат между приятели.
— Разбира се — каза той. — Старият Бърнард Пелегрин ти е снесъл информацията. Много доблестно от негова страна. И тъкмо навреме. Предполагам, че при подходящ случай и аз бих сторил същото. Винаги съм имал слабост към Бърнард.
Без да изпуска зачервеното лице на Къртис от усмихнатия си поглед, Донъхю видя как отначало чертите му изразиха колебание, после се изкривиха в презрителна гримаса.
— Тоя жалък педал ли бе? Че аз му нямам вяра да си изпикае кучето в парка! Аз да му пазя такова топло местенце, след като се пенсионира, а той досега да не си е мръднал пръста да ме защити. Искаш ли? — запита Къртис, като му навря в лицето гарафа с коняк.
— Не мога, братко. По нареждане на доктора.
— Казвам ти, върви при моя доктор. Дъг не ти ли даде адреса му? Кабинетът му е в Кейптаун, ей го къде е! Ще ти уредя самолет. Абе направо вземи гълфстрийма.
— Малко ми е късно за смяна на конете, но ти благодаря, Кени.
— Никога не е късно.
Значи е Пелегрин, каза си Донъхю, потвърждавайки едно свое старо подозрение, докато наблюдаваше как Кени Кей си налива поредната смъртоносна доза от гарафата. Все пак поне някои неща са сигурни при теб, старче. Едното от тях е, че така и не се научи да лъжеш.
Преди пет години, тласкани от желание да свършат нещо полезно, бездетните Донъхю бяха отишли на гости на един беден африкански фермер в глухата провинция, който в свободното си време се опитваше да основе мрежа от детски футболни отбори. Единственият му проблем бяха парите: за камион, с който да кара децата на мачове, за екипи и други скъпоценни атрибути на спортната чест. Мод наскоро бе получила неголямо наследство, а след това Донъхю бе осребрил застрахователната си полица. Преди да се върнат в Найроби, двамата бяха обещали на фермера всичките тия пари, които да му бъдат изплащани на вноски през следващите пет години, и Донъхю се чувстваше по-щастлив отвсякога. Съжаляваше единствено, че бе отделил толкова малка част от живота си на детския футбол и толкова голяма на шпионажа. Странно защо се сети за това, докато наблюдаваше как Къртис полага масивното си тяло в тиковото кресло, кимайки с глава и намигайки като някой добър дядо. Твоят приказен чар вече не ми действа, приятелю, каза си той.