След като напусна дома на Къртис, Донъхю се спря сред чистия нощен въздух, сякаш очакваше шумовете и миризмите на Африка да отмият мръсотията от него. Както винаги беше невъоръжен. Разкъсани облаци забулваха звездите. Под ярката светлина на охранителните прожектори акациевите дървета бяха като изрязани от жълта хартия. Той дочу писък на нощна птица и далечен рев на зебра. Огледа се, като задържаше погледа си най-вече върху неосветените места. Къщата беше построена върху издигната тераса, зад нея беше езерото, а пред нея — асфалтиран участък, който на лунната светлина приличаше на дълбок кратер. Колата му беше в центъра на асфалта. По навик той я беше паркирал далеч от всякаква растителност. Стори му се, че вижда движеща се сянка, и замръзна на място. Странно, мислите му се бяха насочили към Джъстин. Ако Къртис бе прав и Джъстин за толкова кратко време е бил засичан в Италия, Германия и Канада, при това пътувайки с фалшив паспорт, то това беше някакъв нов, непознат Джъстин, за чието съществуване той бе разбрал едва през последните седмици — единак, който се подчинява само на себе си; ранен и озлобен човек, обладан от единствената цел да разкрие докрай това, което в предишния си живот бе помогнал да бъде прикривано. Ако това беше истинският Джъстин и ако наистина си беше поставил такава цел, какво по-подходящо място да започне търсенето от крайезерната резиденция на сър Кенет Къртис, вносител и дистрибутор на „моето лекарство“?
Донъхю понечи да направи крачка към колата, но чу тих шум в непосредствена близост и застина, после едва чуто положи вдигнатия си крак на асфалта. На каква игра играем, Джъстин? На криеница? Това ти ли си или някоя декоративна маймунка? Следващият звук се чу съвсем ясно зад гърба му — беше стъпка. На човек или на звяр? Донъхю вдигна десния си лакът в самозащита и с мъка сподавил желанието да прошепне името на Джъстин, се извърна; на четири крачки от себе си видя Дъг Крик, който демонстративно държеше ръцете си отпуснати отстрани на тялото. Ръцете му бяха празни. Дъг беше едър мъж, на ръст колкото Донъхю, но наполовина на годините му, с широко бледо лице, руси коси и приятна, макар и леко женствена усмивка.
— Здрасти, Дъг — каза Донъхю. — Как я караш?
— Много добре, сър, надявам се, че и вие.
— Мога ли да ти услужа с нещо?
— Да, сър. Ще ви помоля да тръгнете по главния път, после завийте към Найроби и като стигнете до разклона за националния парк „Хелс Гейт“, отбийте там. Паркът е затворил преди около час. Пътят е неосветен. Аз ще ви чакам там след десет минути.
Донъхю подкара колата си по алеята с бугенвилии към портала на фермата, където пазачът насочи фенерче в лицето му, а после и вътре в колата, сякаш се боеше, че може да е задигнал някоя леопардова кожа от къщата. На екрана на телевизора източните бойни изкуства бяха отстъпили място на непрофесионално заснета порнография. Той бавно изкара колата на шосето, като се оглеждаше за хора и животни. Закачулени туземци клечаха или лежаха от двете страни на пътя. Самотни пешеходци с дълги тояги вдигаха бавно ръка за поздрав или на шега се преструваха, че ще се хвърлят под колелата. Той продължи напред, докато видя елегантната табелка на разклона за националния парк. Там спря, угаси фаровете и зачака. Зад него спря кола. Той отключи вратата откъм мястото до шофьора и я отвори на около една педя, за да светне лампичката. По небето нямаше нито облаци, нито луна. През предното стъкло на колата се виждаха ярки звезди. Донъхю различи съзвездията Телец и Близнаци, после и Рак. Крик се вмъкна на седалката до него и затръшна вратата; в колата настана пълен мрак.
— Шефът е отчаян, сър. Не съм го виждал така от… всъщност никога — каза Крик.
— Вярвам ти, Дъг.
— Нещо е започнал да изперква, между нас казано.
— Предполагам, че е напрегнат — съчувствено каза Донъхю.
— Цял ден седя в централата и го свързвам. Първо лондонските банки, после Базел, после отново банките; разни финансови фирми, за които не е и чувал, му предлагат заеми при четирийсет процента месечна капитализирана лихва; накрая и глутницата плъхове, както им вика — политиците де. Човек не може да се сдържи и дава ухо, нали така? — Майка с дете на ръце плахо подраска по предното стъкло с тънката си като клечка ръка; Донъхю свали прозореца и й подаде сгъната банкнота от двайсет шилинга. — Ипотекирал е къщите си в Париж, Рим и Лондон, вече плаща наем за собствения си дом в Сътън Плейс, Ню Йорк. Търси купувач за тъпия си футболен отбор, но кой глупак ще се излъже? Днес помоли своя приятел от „Креди Сюис“ за двайсет и пет милиона долара, обеща да му върне трийсет в понеделник. Освен това КВХ го дърпат за неизплатени суми по договорите. Ако не им плати, ще му вземат компанията.