— Все още те слушам, Глория.
— Е, какво ще кажеш? Колкото да си разположим нещата, а също и паркинг за колите. Разбира се, и през ум не би ми минало да влизаме вътре в къщата. Тя си е на Портър. Освен за тоалетните, разбира се. Не можем да наслагаме химически тоалетни в градината я! — Тя ярко си представи картината на химическите тоалетни и се потърси от ужас, но храбро продължи напред: — Ами да, там си има всичко необходимо. Слуги, коли, охрана — стоят и чакат. — Тя бързо се поправи: — Искам да кажа, стоят и чакат Портър и Вероника да се върнат, разбира се. Не че ни чакат нас. Двамата със Санди просто държим фронта, докато се прибере началството. Не се опитваме да се намърдаме вътре, докато го няма. Майк, слушаш ли ме още? Имам чувството, че говоря на себе си.
Последното бе вярно. Ответният удар дойде още същата вечер във вид на официално, отпечатано на бланка и доставено на ръка писмо, от което Милдред със сигурно си бе запазил копие. Тя дори не бе видяла кога го е донесъл. Забеляза откритата му кола, докато вече се отдалечаваше от къщата им; Милдред беше на задната седалка, а зад волана седеше оня красавец, дето все уж се излежавал край басейна. От Отдела са категорични, бе написано в отговора, че резиденцията и прилежащите площи по никакъв начин не бива да се използват като терен за каквито и да било мероприятия. Това би представлявало „де факто анексиране на статута и функциите на върховен комисар“, бе добавил злорадо той накрая. Допълнителни указания в този смисъл вече били изпратени по пощата от Форин Офис.
Удроу беше извън себе си от ярост. Той никога не се бе нахвърлял върху нея по този начин.
— Пада ти се, като се навираш където не ти е работа! — разкрещя се той, докато крачеше нервно из хола. — Или може би си мислиш, че ще получа длъжността на Портър, като разпъна палатка на моравата му?!
— Аз само се опитвах да ги подсетя — оправдаваше се жално тя, докато той не преставаше да й опява. — Какво по-естествено от това да искам един ден да ти викам сър Санди! Не искам чужда слава. Искам просто да си щастлив. — Но мислите й бързо я върнаха към действителността. „Е, какво пък, тогава ще го направим тук!“ — каза си тя, докато гледаше мрачно към собствената си градина.
Грандиозното мероприятие в чест на Деня на общността беше в разгара си. Трескавите приготовления щедро даваха плодове, гостите се бяха събрали в пълен състав, свиреше музика, лееше се алкохол, щастливи двойки си бъбреха тет-а-тет; джакарандовите дървета в градината бяха отрупани в цвят — може да се каже, че животът беше супер. Първата тента бе върната като неподходяща и заменена с по-добра; хартиените салфетки бяха сменени с ленени, пластмасовите ножове и вилици — с посребрени, отвратителните жълтеникави драперии за масите — с благородно тъмносиньо със златен ширит. Повреденият генератор, който се давеше и ревеше като магаре, бе сменен с нов, който мъркаше като котенце. Тревистият склон пред къщата не приличаше вече на занемарена строителна площадка благодарение не на последно място на няколко енергични телефонни разговора от страна на Санди, които докараха на терена бригада африканци със сръчни ръце, включително двама надзиратели от личната гвардия на Мой. Вместо да разчита на необучени келнери — вижте само какво се получи у Еленини, или по-точно, какво не се получи! — Глория мобилизира прислуга от други дипломатически домакинства. Между тях беше и Мустафа, оръженосецът на Теса, както му викаше тя, и който бил смазан от скръб, така поне се твърдеше, та затова не успял да си намери друга работа. Глория изпрати Джума да го издири и ето го тук сега, сврян между масите от другата страна на дансинга — малко унил, горкичкият, но пък очевидно поласкан, че са се сетили за него, което беше по-важното в случая. Момчетата в сини униформи като по чудо бяха пристигнали тъкмо навреме, за да регулират паркирането, и както винаги главният проблем беше как да ги уварди да не изпият всичко, но Глория им бе прочела най-строг инструктаж и сега й оставаше само да се моли. Иначе оркестърът беше страхотен — диви ритми с напорист, отчетлив бас и барабани, така че и Санди да може да си потанцува, ако изобщо му беше до това. А пък Санди — о, Санди изглеждаше направо неотразим в новия смокинг, който Глория му бе подарила вместо извинение. Ех, какъв благородник щеше да излезе от него един ден! И топлия бюфет си го биваше — поне това, което бе успяла да опита. Нищо изключително, но все пак тук е Найроби, така че не бива да се очаква прекалено много, дори човек да може да си го позволи. Във всеки случай няколко класи над Еленината сухоежбина, не че съм тръгнала да се надпреварвам с нея, но все пак. А и миличката Гита със златистото си сари беше просто божествена.