Освен ако…
Като удавник Удроу се хвана за най-тънката сламка.
Гита! Гита е откраднала писмото! Или което е по-вероятно, Теса й го е дала на съхранение! Гита е изпратила Мустафа да ме измъкне от купона и сега иска да ме накаже за това, което се случи у Елена. Ето я там, на шофьорското място, чака ме! Измъкнала се е през задния вход и сега ме чака в колата си, тази моя вероломна подчинена, за да ме изнудва за пари!
Куражът му се възвърна, макар и за миг. Ако е Гита, ще се справя с нея. Ами че тя изобщо не може да ми излезе насреща! Не само ще се справя с нея, ами може и друго да й се случи. А може би самото й желание да ме уязви идва от други, дълго потискани желания?
Но не беше Гита. Във всеки случай фигурата беше на мъж. Може би шофьорът й? Сериозният приятел, дошъл да я вземе от партито, преди да му я е отмъкнал някой? Вратата за пътника беше отворена. Под безстрастния поглед на Мустафа Удроу се приведе и седна в колата. Без да огъва тялото си, сякаш си облича бански — по-скоро както сядаше навремето с Филип в електрическите автомобилчета по панаирите. Мустафа затръшна вратата след него. Колата се разклати, но мъжът на волана не се помръдна. Напук на жегата беше облечен както се носят по-образованите африканци по зимните скикурорти в Европа — с подплатен анорак и нахлупена до челото плетена шапка. Дали е черен или бял тоя приятел? — помисли си Удроу. Той пое дълбоко дъх, но не усети сладникавата миризма на Африка.
— Много ти е хубава музиката, Санди — каза тихо Джъстин и се пресегна да запали двигателя.
22.
Удроу седеше зад резбованото тиково бюро, оценено на пет хиляди долара. Седеше извърнат настрани, облакътен върху кожената подложка за писане със сребърна рамка, която струваше малко по-евтино от бюрото. Пламъкът на свещта хвърляше отблясъци върху потното му, намръщено лице. Огледалата над главата му отразяваха същия пламък в безкрайността. Джъстин стоеше прав в мрака срещу него, облегнат на вратата, в същата поза, в която Удроу навремето му бе съобщил за смъртта на Теса. Ръцете му бяха скръстени на гърба. Може би им нямаше доверие, че ще стоят мирни. Удроу разучаваше сенките, които свещта хвърляше по стените. Приличаха на слонове, жирафи, газели, носорози — изправени на задните си крака или легнали. На отсрещната стена всички сенки приличаха на птици. Спящи птици, газещи птици с дълги шии, хищни птици с жертви в ноктите, огромни пойни птици, кацнали на клончета с музикални кутийки, вградени в тях, цена при запитване. Къщата се намираше на една странична уличка с два реда дървета. Никой не чукаше по прозореца, за да разбере защо този полупиян бял мъж със смокинг и развързана папийонка говори на свещта в магазина за африканско и азиатско изкуство на Ахмад Хан, на склона под клуба „Мутайга“, в дванайсет и половина след полунощ.
— Хан приятел ли ти е? — попита Удроу.
Тишина.
— Откъде взе ключа тогава? Приятел е на Гита, така ли?
Тишина.
— Тогава е приятел на семейството. Имам предвид семейството на Гита. — От горния джоб на смокинга си той извади копринена носна кърпичка и незабелязано изтри две сълзи от бузите си. На тяхно място веднага се появиха нови, така че той избърса и тях. — Какво да им кажа, когато се върна? Ако изобщо се върна?
— Все ще измислиш нещо.
— Обикновено се сещам какво да кажа — призна Удроу на носната си кърпичка.
— Сигурен съм, че се сещаш — каза Джъстин.
Удроу се извърна уплашено, но Джъстин стоеше, облегнат на вратата, а ръцете му все така си бяха скръстени зад гърба.
— Кой ти каза да го прикриеш, Санди? — запита Джъстин.
— Пелегрин, кой друг? „Изгори го, Санди. Изгори всички екземпляри.“ Заповед от най-високо място. Аз бях запазил само един екземпляр, така че го изгорих и него. Не ми отне много време. — Той подсмръкна, сякаш отново му се плачеше. — Аз съм добро момче, разбираш ли? Предпазливо. Нямах доверие на чистачките, затова отнесох ръкописа в котелното със собствените си изнежени ръчици. Натиках го в пещта. Знам как става. Бях отличник в класа.
— Портър знаеше ли какво си направил?
— Донякъде. Наполовина. Не беше никак очарован. Той мрази Бърнард. Двамата са в открита война помежду си. Доколкото изобщо е възможно двама служители на Форин Офис да са в открита война. Портър имаше една шега: „Пелегрин с повече водичка.“ Навремето звучеше доста смешно.