Джъстин му кима насърчително.
— Продължавайте.
— Таблетките в тази стъкленица струват по двайсет долара едната в Найроби, по шест в Ню Йорк и по осемнайсет в Манила. Всеки момент Индия ще произведе своя версия на същото лекарство, която ще струва по шейсет цента таблетката. Не е необходимо да говорим за разходите за изследователската и развойната дейност. Фармацевтичните компании са ги отписали още преди десет години, а и парите им за развойна дейност идват главно от държавни субсидии, така че това са чисти дивотии. Тук става дума за един аморален монопол, чиято цена се изчислява в човешки живот. Чат ли си? — Лорбиър познава експонатите си наизуст, така че не му е нужно да ги търси. Той връща стъкленицата на рафта и със същото движение грабва голяма черно-бяла кутия. — Тия мръсници продават едно и също лекарство вече трийсет години. И какво е то? Препарат против малария. А знаеш ли, Питър, защо е отпреди трийсет години? Защото, ако един ден в Ню Йорк някой се разболее от малария, лекарството да му е подръка! — Той вдига друга кутия. Ръцете, както и гласът му треперят от благочестиво възмущение. — Една щедра и човеколюбива фармацевтична фирма от Ню Джърси е принесла този свой продукт в дар на гладуващите народи по света, нали разбираш? Фармацевтичните компании искат да ги обичаме. Ако не се чувстват достатъчно обичани, започват да се плашат и стават нещастни.
И опасни, добавя Джъстин, но наум.
— А защо й е на въпросната фармацевтична компания да ни дарява това лекарство? Веднага ще ти кажа. Защото междувременно са произвели по-добро. Старото е вече излишно и само заема място в складовете. Та те даряват старото лекарство, чийто срок на годност изтича след шест месеца, на Африка, като при това данъчните власти им опрощават няколко милиона долара в отплата за щедростта. Освен това си спестяват още пари от складови наеми, плюс цената на унищожаването на препарати с изтекъл срок, които не могат да продадат. На всичко отгоре хората ги гледат и си казват: какви благодетели! Дори и акционерите им си казват същото. — Той обръща кутията и намръщено се зачита в нещо на дъното й. — Тази пратка престоя три месеца на митницата в Найроби, докато митничарите чакаха някой да им даде рушвет. През последните години същата фирма е изпращала в Африка препарати против оплешивяване, лекарства за отказване от тютюнопушенето и ензими против затлъстяване, като заради щедростта си е получила данъчни облекчения за няколко десетки милиона долара. Тия негодници знаят само един бог — бога Печалба, това е истината.
Но силата на неговия праведен гняв е насочена главно към собствените му господари — „онези мързеливци от хуманитарните организации в Женева, които всеки път са готови да се подлагат на големите фармацевтични компании.“
— И тези типове наричат себе си хуманитарни работници! — възмущава се той сред срамежливия кикот на асистентките и несъзнателно напомня на Джъстин за тирадите на Теса. — С техните гарантирани работни места и необлагаеми с никакви данъци заплати, с техните пенсионни осигуровки, луксозни коли, безплатни училища за децата им! През цялото време са в командировка, така че дори не си харчат парите. Познавам ги аз тях, приятел! Виждал съм ги как плюскат по най-скъпите ресторанти в Швейцария, а лобистите на големите фармацевтични компании им плащат сметките. За какво им е на тях да си рискуват задника за благото на човечеството! В Женева имало няколко излишни милиарда? Прекрасно, дайте да ги похарчим за лекарства на големите фармацевтични компании, че да се радва Америка!
След избухването настъпва затишие, през което Джъстин се престрашава да зададе въпрос.
— В какво точно качество, лично или служебно, сте ги виждали, Брант?
Всички вдигат глави. Всички, с изключение на Джъстин. Явно никой преди не се е осмелявал да се усъмни в думите на пророка. Подвижните воднисти очички на Лорбиър се разширяват. Обидена бръчка прорязва моравото му чело.
— Виждал съм ги, приятел. С очите си съм ги виждал, слушай какво ти казвам.
— Не че се съмнявам в думите ви, Брант. Но моите читатели може да се усъмнят. Може да се запитат: „А какъв ли е бил тоя Брант, когато е видял всичко това?“ Да не би да сте работили в ООН? Или сте били редовен посетител в тези ресторанти? — Той се засмива кратко, сякаш това, което ще каже, е самият абсурд: — Или може би сам вие сте служили на силите на мрака?
Дали Лорбиър не долавя присъствието на враг? Дали изразът „силите на мрака“ не му звучи заплашително познато? Дали това, което бе видял с периферното си зрение в болницата, изведнъж не изкристализира в чертите на мъжа срещу него? Лицето му се сгърчва в жалка гримаса. Пророческата светлина, озарявала го допреди миг, угасва, той се отдръпва обиден — един уморен старец без шапка. Не ми причинявай това, казва лицето му. Нали сме приятели? Но съвестният журналист е прекалено зает с воденето на бележки, за да му се притече на помощ.