Стара картичка с пожелания за „Бързо оздравяване!“ от Гита Пиърсън, изобразяваща индийски птици.
Парче панделка, тапа от вино, пачка дипломатически визитки, хванати с щипка.
И нито следа от един малък, нищо и никакъв лист хартия, официална бланка с герба на Нейно величество, на който с почерка на Удроу е написано: „Обичам те, обичам те, обичам те — Санди!“
Удроу трескаво претърси последните лавици, разтваряше и изтърсваше книги, надничаше в кутии за бижута и други джунджурии, почти готов да се признае за победен. Спокойно, приятелю, вземи се в ръце, подканваше се той, като се опитваше да си внуши, че дяволът не е чак толкова черен. Е, добре — писмото го няма. И какво от това? Защо трябва да го има? След дванайсет месеца? У Теса? Тя сигурно го е хвърлила в кошчето за боклук още същия ден. Жена като нея, патологична кокетка, омъжена за мухльо като Джъстин, сигурно получава такива бележки по два пъти месечно. Къде ти, по три пъти! Всяка седмица, не — всеки ден! Удроу плувна в пот. В Африка изведнъж се обливаш в пот, като мазен душ, и после също така внезапно изсъхваш. Той се наведе напред, сякаш за да отърси капките от челото си, и се заслуша.
Какво прави оня никаквец на горния етаж? Като че ли крачи напред-назад. Лични документи значи. Писма от адвокатите. Какви ли документи е пазила на горния етаж, които са прекалено лични за приземния? Телефонът в дневната звънеше. Всъщност звънеше още откакто бяха влезли в къщата, но Удроу чак сега му обърна внимание. Журналисти? Ухажори? Какво значение има вече! Нека си звъни. Замисли се — ако разположението на стаите тук бе същото, както у тях, това щеше да му помогне да се ориентира. Джъстин беше точно в стаята над него, вляво от стълбището, като се качваш нагоре. Там бяха голямата спалня, прилежащата баня и стаята с гардеробите. Удроу си спомни как Теса му бе казвала, че я е превърнала в работен кабинет: „Не само вие, мъжете, имате бърлоги, Санди. Ние, девойките, също обичаме да се усамотяваме.“ Гласът й звучеше някак дръзко и предизвикателно, сякаш му обясняваше частите на тялото си. Ритъмът на стъпките горе се смени. Сега пък ти събираш разни неща от стаята, помисли си Удроу. Какви неща? Неща, които са скъпи и на двама ви. А може би и на мен, помисли си Удроу. От това напомняне за собствената му непредпазливост му се догади.
Внезапно усети, че стои до прозореца, който гледаше към задния двор. Повдигна крайчеца на завесата и видя цъфналите храсти — гордостта на Джъстин, който устройваше в градината си увеселения за нисшия персонал, като им поднасяше ягоди със сметана и охладено бяло вино и ги развеждаше из своите елисейски полета. „Една година градинарство в Кения се равнява на десет в Англия“ — обичаше да казва той по време на комичните си сутрешни обиколки из мисията, докато раздаваше на служителите свежи цветя от собствената си градина. Това беше единствената тема, на която някой изобщо го бе чул да се хвали. Удроу примижа и погледна настрани към билото на хълма. Къщата на Куейл всъщност беше доста близо до тяхната. Вечерно време се виждаха осветените прозорци. Погледът му се спря на прозореца, от който толкова често бе поглеждал насам. Изведнъж му се приплака така, както никога не му се бе случвало преди. Косата й го бръсна през лицето. Той плуваше в очите й, вдишваше парфюма й, поемаше свежия дъх на топла, сладка трева, който струеше от нея, докато танцуваха на Коледа в клуба „Мутайга“, когато съвсем случайно, без какъвто и да било умисъл, бе докоснал косата й с носа си. От завесите е, досети се той, докато се опитваше да сдържи бликналите сълзи. Завесите са попили миризмата й, а аз стоя точно до тях. Обзет от внезапен порив, той сграбчи завесата с две ръце и понечи да зарови лицето си в нея.
— Благодаря, Санди. Извинявай, че те накарах да чакаш.
Той се извърна и панически отблъсна завесата от себе си. Едрата фигура на Джъстин закриваше вратата; изглеждаше не по-малко объркан от самия него. В ръката си държеше продълговата кожена чанта „Гладстон“ с извита форма, прилична на наденица. Изглеждаше пълна и доста протрита, с месингови закопчалки, ъгли и две месингови катинарчета от двете страни.
— Готов ли си, старче? Изпълни ли дълга си? — запита Удроу, който отначало се стресна, но като добър дипломат веднага успя да се окопити. — Много добре. Само така. Всичко ли събра, дето ти трябваше?
— Мисля, че да. Поне доколкото можах.
— Не изглеждаш много сигурен.
— Наистина ли? Не исках да прозвучи така. — Вдигна чантата и я разлюля. — Беше на баща й.
— Изглежда, по-скоро да е била на някой доктор, дето прави аборти по домовете — подхвърли закачливо Удроу.