Ала всичко бе само привидно, както рационално устроеният Удроу бе предполагал от самото начало. Тъкмо когато пресата бе позагубила интерес към случилото си, някакъв белгийски ежедневник публикува статия на първата си страница, в която директно обвини Теса и Блум в „интимна връзка“. Имаше и факсимиле от страницата с техните имена и адресна регистрация в книгата за гости на „Оазис“, придружено с показания на очевидци, описващи интимната вечеря на двамата влюбени в нощта преди убийството. Неделните британски вестници бяха в екстаз; само за една нощ Арнолд Блум се превърна в обект на бясната омраза на Флийт Стрийт, в боксьорска круша за освирепели редактори и журналисти. Допреди едно денонощие той бе доктор Арнолд Блум, роденият в Конго осиновен син на заможно белгийско семейство, притежатели на мини, завършил образованието си в Киншаса, Брюксел и Сорбоната, медикът отшелник, прекарал живота си в зони на бойни действия, самоотверженият лечител на Алжир. От този ден той се превърна в Блум прелъстителя, развратника, прелюбодееца, сексуалния маниак. На трета страница в един от вестниците бе поместена историческа справка за по-известните лекари убийци през вековете, илюстрирана със снимки на Блум и О Джей Симпсън, с хващащ окото текст: „Кой от тези двама близнаци е докторът?“ За определена категория читатели образът на Блум изведнъж стана нарицателен за маниакалния чернокож убиец, оплел в мрежите си беззащитна бяла жена, прерязал гърлото й, обезглавил шофьора — с две думи, извършил всичко, което може да се очаква и от най-култивирания чернокож, когато се поддаде на естествените си инстинкти. За да бъде приликата с О Джей Симпсън още по-пълна, фоторедакторът бе премахнал по електронен път брадата на Блум.
Цял ден Глория ревниво се опитваше да спести на Джъстин ужасните новини от страх, че съвсем ще се побърка. Той обаче настояваше да види цялата неразкрасена истина. Така че надвечер, преди Удроу още да се бе върнал от работа, тя наля чаша уиски и с видимо нежелание се отправи да му връчи цялата пъстра връзка изрезки. При влизането си в килията му Глория с възмущение видя сина си Хари да седи срещу него на паянтовата чамова маса; двамата бяха съсредоточени в игра на шах. Заля я вълна на ревност.
— Хари, миличък, колко нетактично от твоя страна да досаждаш на бедния мистър Куейл с твоя шах, тъкмо когато…
Джъстин не й даде възможност да си довърши изречението.
— Синът ти е хитър като пепелянка, Глория — увери я той. — На мястото на Санди бих се пазил от него, повярвай ми. — Той пое изрезките от ръката й, премести се на леглото и ги заразлиства. — Знаеш ли, Арнолд достатъчно добре си дава сметка за нашите предразсъдъци — продължи разсеяно той. — Ако е жив, няма да се изненада какво пишат за него. А ако не е, това едва ли ще го интересува.
Ала журналистите още не бяха изиграли последния си коз, който щеше да бъде изненада дори за най-песимистичните очаквания на Глория.
Между дузината независими вестничета, за които бе абонирана Британската мисия в Найроби — все местни всекидневници, в които материалите се пишеха на коляно и се подписваха с псевдоним, — един се открояваше с особена способност за оцеляване. Вестникът се наричаше, без увъртане, „Корумпирана Африка“, а редакционната му политика, ако тази дума можеше да се употреби за импулсивността на неговите писачи, бе ровене в калта без оглед на раса, цвят на кожата, истина и последствия. Ако в един брой се изобличаваха предполагаемите кражби на министри и бюрократи от правителството на Мой, в следващия със същата лекота и убеденост се плюеше по „рушветчийството, корупцията и тоталната свинщина“ на хуманитарните организации.
Въпросният брой обаче, който от този ден нататък се споменаваше от заинтересованите лица като № 64, не беше посветен на нито една от тези теми. Той се състоеше от един-единствен квадратен лист крещящо розова хартия, около метър на метър, отпечатан от двете страни. Сгънат, вестникът лесно влизаше в джоба на мъжко сако. Плътната черна рамка показваше, че анонимните редактори на № 64 са в траур. Заглавието на материала се състоеше от една дума — „ТЕСА“ — с тлъсти черни осемсантиметрови букви, а екземплярът на Удроу му бе донесен в събота сутрин не от кой да е, а лично от болнавия, измършавял, очилат, мустакат, двуметров Тим Донъхю. Звънецът на входната врата издрънча тъкмо когато Удроу играеше миникрикет с момчетата на двора. Глория, която иначе беше неуморна като вратар, в този ден си беше в стаята, повалена от мигрена; Джъстин бе заел хоризонтално положение в килията си със спуснати пердета. Удроу прекоси къщата и понеже се боеше от поредния номер на неканени журналисти, погледна през шпионката. На прага стоеше Донъхю с плаха усмивка на издълженото си мрачно лице и си вееше с нещо, подобно на розова салфетка.