— Ужасно съжалявам за безпокойството, старче. Съботата е свещена и така нататък. Помията обаче май ни заля.
С неприкрита неприязън Удроу го покани в гостната. Какво ли беше намислил тоя никаквец? Удроу никога не си бе падал особено по Приятелите, както без капка любов наричаха шпионите във Форин Офис. А пък Донъхю не беше нито чаровен, нито особено красноречив. Беше твърде неприятен дори за професията си. При това отдавна му бе минало времето. Прекарваше дните си на игрището за голф в клуба „Мутайга“, в компанията на съмнителни кенийски бизнесмени, а вечерите си в игра на бридж. И при все това живееше нашироко, в разкошна резиденция с четирима слуги и с една повехнала красавица на име Мод, която не изглеждаше да е в по-цветущо здраве от него самия. Дали постът в Найроби не беше за него заслужената почивка в края на една забележителна кариера? Удроу бе чувал, че Приятелите постъпват по този начин с хората си, преди да ги пенсионират. Според него Донъхю беше просто излишен баласт в една система, от която напоследък и без това нямаше особена полза.
— Един от моите хора се шляел из градския пазар — обясни Донъхю. — Двама юнаци доста настойчиво раздавали безплатни екземпляри, та моят човек решил да си вземе.
На предната страница имаше три посмъртни възхвали за Теса, чиито авторки се опитаха да минат за различни нейни африкански приятелки. Бяха издържани в стил „афроанглийски разговорен“ — малко проповеднически, малко приповдигнато ораторски, с обезоръжаващи изблици на чувства. Всяка от трите авторки твърдеше по свой начин, че Теса е една на света, че като нея втора няма. С нейния произход, богатство, образование и красота, тя би трябвало да танцува на приемите с най-върлите врагове на Кения — радетелите за господство на бялата раса, а вместо това бе дръзнала да се опълчи срещу всичко, което представляваше техният свят. Теса беше описана като бунтовник срещу собствената си класа, раса и срещу всичко, което те изразяваха; срещу цвета на кожата си, срещу съсловните предразсъдъци на нейното общество, дори срещу оковите на своя конвенционален брак със служител на британската дипломация.
— Джъстин как е, държи ли се? — запита Донъхю, докато Удроу четеше.
— Благодаря, не е зле предвид на обстоятелствата.
— Чувам, че си бил ходил до вкъщи.
— Искаш ли да прочета това докрай, или не?
— Трябва да ти призная, старче, че добре сте се справили с ония влечуги на портата. Ти си сбъркал професията си, трябва да работиш за нас. Той тук ли е?
— Да, но не приема посетители.
Ако Африка беше втората родина на Теса, прочете Удроу, то правата на африканските жени бяха нейната втора религия.
Теса водеше битка за нас на всеки фронт, без да обръща внимание на наложените табута. Тя се сражаваше за нас по изисканите приеми, изисканите вечери и всякакви други изискани места, където домакините бяха достатъчно неблагоразумни, за да я поканят. Посланието й навсякъде бе едно и също: само чрез еманципация ние, африканските жени, ще се спасим от хаоса и корупцията, създадени от мъжете ни. А когато Теса откри, че е бременна, единственото и желание бе да роди своето африканско дете сред африканските жени, които обичаше.
— Исусе Христе — възкликна тихо Удроу.
— Споделям мнението ти — съгласи се Донъхю.
Последният абзац беше набран изцяло с главни букви. Удроу го прочете като робот, без да съзнава какво върши:
СБОГОМ, МАМО ТЕСА. НИЕ СМЕ ДЕЦАТА НА ТВОЯ КУРАЖ. БЛАГОДАРИМ ТИ, БЛАГОДАРИМ ТИ, МАМО ТЕСА, ЗАТОВА, ЧЕ ЖИВЯ НА ТОЗИ СВЯТ. АРНОЛД БЛУМ МОЖЕ ДА Е ОЩЕ ЖИВ, НО ТИ СИ МЪРТВА, В ТОВА СПОР НЯМА. АКО БРИТАНСКАТА КРАЛИЦА ПРИСЪЖДА ОТЛИЧИЯ ПОСМЪРТНО, ВМЕСТО ДА ИЗДИГА ПОРТЪР КОЛЪРИДЖ В РИЦАРСКО ЗВАНИЕ ЗА ЗАСЛУГИ КЪМ БРИТАНСКАТА НАДМЕННОСТ И САМОДОВОЛСТВО, НЕКА ДАДЕ КРЪСТА „ВИКТОРИЯ“ НА ТЕБ, МАМО ТЕСА, НАША СКЪПА ПРИЯТЕЛКО, ЗА ПРОЯВЕНАТА ДОБЛЕСТ ПРЕД ЛИЦЕТО НА ПОСТКОЛОНИАЛНИЯ ФАНАТИЗЪМ И ЛИЦЕМЕРИЕ.