— От Форин Офис искат да подчертаем, че е страдала дълго. Теса Куейл е била нашият кръст, който сме носили с достойнство. Можеш ли да скалъпиш нещо подобно?
— Не мисля.
— Нито пък аз. Направо ми иде да повърна.
Думите му се изплъзнаха от устата толкова бързо и с такава убеденост, че Удроу отначало не бе сигурен дали е чул правилно.
— Оня гадняр Пелегрин казва, че трябва да се държим един за друг — продължи Колъридж с убийствено презрение. — Никакви съмнения, никакви дезертьори. Способен ли си да приемеш това?
— Предполагам.
— Браво на теб. Аз не съм толкова сигурен за себе си. Всякакви изявления, които е правила сама или с Блум, пред когото и да било, включително пред нас двамата; всякакви бръмбари, дето са й бръмчали в главата, на всякакви теми: животни, растения, политика или фармация — дълга, непоносима пауза, през която очите на Колъридж бяха впити в него с яростния фанатизъм на еретик, който се опитва да го подтикне към измяна, — са абсолютно извън нашата компетентност. Нещо повече, ние не знаем нищо и пет пари не даваме за тях. Ясно ли се изразих, или искаш да ти го напиша със симпатично мастило на стената?
— Изрази се ясно, благодаря.
— Тъй като и Пелегрин се изрази ясно, нали разбираш? Абсолютно ясно.
— За него поне е трудно да се допусне обратното.
— Пазим ли копия от ония материали, дето тя не ти е давала? Дето никой от нас не е виждал, пипал или по какъвто и да било друг начин замърсявал снежнобялата си съвест с тях?
— Всичко, което ни е дала, бе изпратено на Пелегрин.
— Колко мъдро от наша страна. Ти самият си в добро разположение на духа, нали, Санди? Навирил си гребена и така нататък, доколкото е възможно, като се има предвид, че мъжът й живее в къщата ти, нали така?
— Така поне изглежда. А ти? — върна му въпроса Удроу, който от известно време насам, не без помощта на Глория, гледаше с надежда на все по-обтегнатите отношения между Колъридж и Лондон, като се питаше по какъв начин би било най-разумно да обърне тази тенденция в своя полза.
— За себе си не съм толкова сигурен, да ти кажа право — отвърна Колъридж с повече откровеност, отколкото бе склонен да проявява пред Удроу. — Никак даже не съм сигурен. Като се замисля, направо не знам дали бих могъл да кажа същото за себе си. По-скоро не. Направо не. Така че, майната му на Бърнард Пелегрин и всичките му тъпотии. Да върви по дяволите. Жалко, че е такъв страхотен играч на тенис. Ще му го кажа в очите.
При всеки друг случай Удроу би бил склонен да приветства подобни прояви на разцепление в редиците на висшестоящото ръководство, дори да се опита според скромните си възможности да ги провокира и задълбочи, но сега споменът от болницата го преследваше, ярък и жив, изпълваше го с враждебност към един свят, чийто заложник бе станал против волята си. За да стигне пешком от резиденцията на върховния комисар до своята, му бяха нужни около десет минути. Докато вървеше, той бе нападнат неколкократно от лаещи кучета и от просещи деца, които му подвикваха „пет шилинга, пет шилинга“, подтичвайки след него, а няколко добронамерени шофьори на преминаващи коли намалиха и му предложиха да го качат. Когато най-после се дотътри до желязната порта, бе минал цял час — най-изпълненият с омерзение и самообвинения час от живота му.
Една болнична стая в „Ухуру“ има шест легла — по три до всяка от срещуположните стени. Никъде не се виждат чаршафи или възглавници. Подът е от цимент. На тавана има капандури, но те никога не се отварят. Зима е, а в стаята въздухът не помръдва; вонята на изпражнения и дезинфекционен разтвор е толкова тежка, че Удроу чувства как се задушава. Теса лежи на средното легло до стената отляво и кърми бебе. Той нарочно обхожда с поглед всички в стаята, докато накрая се спира на нея. Леглата от двете й страни са празни, ако не се смятат износените гумени постелки, закопчани за матраците. На срещуположното легло, свита на кълбо, лежи много млада жена; главата й е на дюшека, а едната й ръка виси безжизнено надолу. На пода до нея клечи момче на петнайсетина години и й вее с парче картон; широко разтворените му, умоляващи очи са фиксирани неподвижно върху лицето й. На съседното легло достолепна побеляла старица седи с изправен гръб и чете Библия през рогови очила. Облечена е с памучна препаска, като онези, дето туристите ги купуват за сувенир. От другата й страна трета жена слуша нещо със слушалки и се мръщи на чутото. Изсеченото й лице изразява набожност и душевна болка. Удроу запечатва всяка подробност като съвестен шпионин, като същевременно не изпуска Теса от периферното си зрение и се чуди дали и тя го е видяла.