Видял го е Блум. Блум вдига глава още щом Удроу влиза в стаята. Той става от съседното легло, навежда се над Теса и й прошепва нещо на ухото, преди да се здрависа с него и да каже приглушено „Добре дошъл“ като между мъже. Добре дошъл къде точно? Добре дошъл при Теса, с любезното съгласие на любовника й? Добре дошъл в тази смрад, в този ад на човешко страдание и бавна смърт? Но Удроу отвръща почтително: „Радвам се да те видя, Арнолд“, след което Блум дискретно се изнизва в коридора.
Когато една англичанка кърми, според не дотам богатите познания на Удроу в тази област тя проявява известна скромност. Поне с Глория беше така. Жените се разкопчават отпред, както мъжете малко по-надолу, после използват всичките си умения, за да прикрият какво има вътре. В задушливия африкански въздух обаче Теса не чувства нужда да се прави на скромна. Тя е гола до кръста, само ханшът й е покрит със същата препаска като на възрастната жена отсреща; ръцете й придържат детето до лявата й гръд, а дясната е открита, свободна и в очакване. Тялото й е стройно и сякаш прозрачно. Гърдите й, дори след раждането, са леки, стегнати и съвършени, както винаги си ги бе представял. Детето е чернокожо. Синьо-черно върху мраморната белота на кожата й. Едната му черна ръчичка е хванала гърдата, която го храни, и я мачка с мрачна увереност, докато Теса го наблюдава. Големите й сиви очи се вдигат бавно нагоре и се спират върху Удроу. Той търси думи, но не може да ги намери. Навежда се над нея и като внимава да не докосва детето, подпрян на таблата на леглото, я целува по челото. С известна изненада забелязва тетрадката, която лежи върху малката масичка между нейното легло и съседното, на което допреди минута бе седял Блум. До тетрадката има чаша със застояла на вид вода и няколко химикалки. Тетрадката е отворена; Теса е писала в нея с едри, разкривени букви — бледо подобие на уверения, обработен почерк, с който я бе запомнил. Той присяда на леглото, докато мозъкът му трескаво мисли какво да каже. Ала Теса го изпреварва. Гласът й е слаб и променен, може би от болка, а може би от лекарствата, но звучи неестествено спокоен, дори подигравателен.
— Това е Барака — казва тя. — Означава „благословия“. Но ти сигурно знаеш това.
— Хубаво име.
— Не е мое дете. — Удроу не отговаря. — Майката не може да кърми — обяснява тя. Говори бавно, като насън.
— Значи има късмет, че ти се грижиш за него — казва галантно Удроу. — Как си, Теса? Ужасно се тревожа за теб. Не можеш да си представиш. Толкова съжалявам. Кой се грижи за теб освен Джъстин? Гита и кой още?
— Арнолд.
— Исках да кажа, и освен Арнолд, разбира се.
— Веднъж ми беше казал, че около мен се случват съвпадения — казва тя, без да отговори на въпроса. — Сякаш предизвиквам съдбата.
— Възхищавах ти се за това.
— Още ли ми се възхищаваш?
— Разбира се.
— Тя умира — казва Теса и посочва с поглед отсрещното легло. — Майката на детето. Уанза. — Тя гледа втренчено жената с безжизнено висящата ръка и нямото момче, клекнало на пода до нея. — Хайде, Санди. Няма ли да запиташ от какво?
— От какво? — пита той покорно.
— От живота. Който, ако вярваме на будистите, е първата причина за смъртта. Пренаселени градове. Недохранване. Мръсотия. — Тя говори на детето. — Както и алчност. В случая алчни мъже. Истинско чудо е, че не убиха и теб. Нищо, важното е, че си живо. През първите няколко дни я посещаваха по два пъти дневно. Бяха обзети от ужас.
— За кого говориш?
— За съвпаденията. Алчните съвпадения. С хубавите бели престилки. Наблюдаваха я, пипаха я с пръст, четяха резултатите от изследванията й, разговаряха със сестрите. После спряха да идват. — Бебето й причинява болка. Тя нежно го намества на гърдата си и продължава: — На Христос му е било позволено. Той е можел да седи до постелята на умиращия, да мълви вълшебни заклинания; човекът оживявал и всички ръкопляскали. Но съвпаденията не можаха да го направят. Затова си тръгнаха. Те я убиха, а сега не знаят заклинанието.
— Горките — каза Удроу в опит да се пошегува.
— Не. — Тя извръща глава, примигва от болката и кима към отсрещното легло. — Те са горките. Уанза. И момчето на пода до нея. Киоко, брат й. Той извървя осемдесет километра пеша от вашето село, за да ти пъди мухите, не беше ли така? Той, твоят чичо — говори тя на бебето, докато го повдига от скута си и лекичко го тупва по гърба; бебето едва чуто се оригва. Тя повдига другата си гръд с ръка и му дава да суче.
— Теса, чуй ме. — Удроу не откъсва очи от нея, докато тя го измерва с поглед. Познава гласа му. Познава всичките му гласове. Той вижда как по лицето й пробягва сянката на съмнението. И остава там. Пратила е да ме повикат, защото й трябвам, но после изведнъж си е спомнила кой съм. — Теса, моля те, изслушай ме. Никой не умира. Никой никого не е убил. Имаш треска, привиждат ти се разни неща. Ужасно си уморена. Забрави, почини си. Моля те.