Вниманието й е изцяло насочено към детето, върхът на пръста й гали мъничката му бузка.
— Ти си най-красивото нещо, до което съм се докосвала — шепне му тя. — Гледай да не го забравиш.
— Сигурен съм, че няма да го забрави — отвръща Удроу с жар; гласът му й напомня за неговото присъствие.
— Как е оранжерията? — пита тя, имайки предвид мисията.
— По-добре отвсякога.
— Дори всички да си тръгнете още утре оттук, никой няма да забележи.
— Казвала си ми го и преди.
— Тук е Африка. А вие сте там.
— Нека да спорим за това, когато оздравееш — увещава я Удроу с най-мекия си тон.
— Може ли?
— Разбира се.
— И ти ще ме изслушаш?
— Всяка дума.
— И тогава ние ще ти разкажем за алчните съвпадения с белите престилки. И ти ще ни повярваш. Обещаваш ли?
— Ние?
— С Арнолд.
Споменаването на Блум връща Удроу на земята.
— Ще направя всичко възможно при дадените обстоятелства. Каквото и да е то. В разумни граници. Обещавам. Сега се опитай да си почиваш. Моля те.
Теса размисля върху думите ми.
— Обещава да направи всичко възможно при дадените обстоятелства — обяснява тя на бебето. — В разумни граници. На това му се вика мъж! Как е Глория?
— Тревожи се за теб. Изпраща ти много поздрави.
Теса изтощено въздъхва и без да отмества бебето от гръдта си, се отпуска назад върху възглавницата и затваря очи.
— Върви си при нея тогава. И не ми пиши повече писма — казва тя. — И още нещо: остави Гита на мира. Там също няма да те огрее.
Той става и се извръща да си ходи; очаква да види до вратата Блум в позата, която най-много ненавижда — облегнат небрежно на рамката, затъкнал палци като каубой в гайките на колана, широко ухилен с белите си зъби насред глупашката си черна брада. Само че при вратата няма никой. Коридорът е тъмен и без прозорци, осветен от един ред слаби крушки, които му придават вид на бомбоубежище. Докато крачи между разнебитените болнични колички, натоварени с безжизнени тела, и вдишва вонята на човешка кръв и изпражнения, примесена със сладникавия дъх на конюшня, характерен за Африка, Удроу се пита дали цялата тази жалка мизерия не е част от онова, което толкова го привлича към нея. Аз прекарах живота си в бягство от действителността, казва си той, а тя ме върна към нея.
В претъпканото фоайе Удроу вижда Блум в разгорещен спор с някакъв друг мъж. Преди това чува гласа му, макар да не може да различи думите; гласът, рязък и обвинителен, мощно отеква под стоманените греди на тавана. Другият му отвръща. Лицето на мъжа се струва на Удроу странно познато. Човешката памет запечатва завинаги отделни физиономии. Мъжът е шишкав и набит, с месесто, лъснало от пот лице, чертите му са застинали в израз на пълно и безнадеждно отчаяние. Рижава рядка коса е зализана върху зачервения от слънцето череп. Плътните червени устни, напомнящи цъфнала роза, умоляват и отричат едновременно. Очите, разширени от обида, изразяват ням ужас, който сякаш е обхванал и двамата. Силните му ръце са изпъстрени с едри лунички; по яката на ризата му в защитен цвят са избили петна от пот. Останалото е скрито под бяла лекарска престилка.
И тогава ние ще ти разкажем за алчните съвпадения в бели престилки.
Удроу незабелязано се промъква покрай тях. Двамата не му обръщат внимание, твърде заети са в спор. Гласовете им заглъхват в общия шум, останал зад гърба му.
Колата на Донъхю беше паркирана в алеята пред гаража. При вида й Удроу изпадна в ярост. Той се втурна нагоре по стълбите, взе си душ, сложи си чиста риза, от което яростта му не намаля. Къщата беше някак неестествено тиха за събота; когато погледна през прозореца на банята, разбра защо. Донъхю, Джъстин, Глория и двете момчета седяха около градинската маса и играеха на „Монопол“. Удроу ненавиждаше всякакви салонни игри, но към „Монопол“ изпитваше нещо повече от омраза. Може да се каже, че мразеше тази игра, както мразеше Приятелите и всички останали категории агенти на раздутото британско разузнаване. Какво, по дяволите, иска тоя, та ми се влачи неканен, и то минути след като му бях казал да стои настрана?! И какъв е този съпруг, дето може да се забавлява с детски игри броени дни, след като жена му е била заклана? Гостите са като рибата, обичаха да си повтарят Удроу и Глория старата китайска поговорка, на третия ден се вмирисват. Само дето за Глория с всеки изминал ден Джъстин ухаеше все по-омайно.