— Ползвайте нашата копирна машина — предложи Удроу може би малко прибързано.
Настана тишина, която за Удроу повече приличаше на пълна глухота. Няколко дълги секунди не се чуваха преминаващи коли, стъпки в коридора, песен на птици. Тишината бе нарушена от гласа на Лесли, която казваше, че най-много биха желали да разпитат Лорбиър.
— Лорбиър е човек без постоянна професия и местожителство. Смята се, че работи нещо във фармацевтичния бизнес. Смята се, че през последната година е посещавал няколко пъти Найроби, но за наше учудване кенийските власти не разполагат с информация. Смята се, че е посещавал болничната стая на Теса в „Ухуру“, докато самата тя е лежала там. Значи сте сигурен, че никога не сте срещали рижав или русоляв индивид, вероятно лекар, набит, самонадеян, тук или по време на пътуванията си?
— Никога не съм чувал за такъв като него.
— И други твърдят така — вметна Роб, който до момента си бе седял тихичко отстрани.
— Теса го е познавала. Блум също — каза Лесли.
— Това не значи, че и аз трябва да го познавам.
— Та какво е това бяла чума? — попита Роб.
— Нямам никаква представа.
Разговорът приключи както предишния път — с все по-голяма въпросителна.
Веднага щом се убеди, че са си тръгнали, Удроу вдигна вътрешния телефон; за негово голямо облекчение този път Колъридж си беше в кабинета.
— Имаш ли една свободна минута?
— Мисля, че да.
Завари го, седнал на бюрото, подпрял челото си с ръка. Носеше жълти тиранти на кончета, лицето му беше враждебно и нащрек.
— Искам уверения, че Лондон стои зад нас — започна Удроу от вратата, без да сяда.
— Кого точно имаш предвид под нас?
— Нас двамата с теб.
— А под Лондон разбираш Пелегрин, доколкото схващам?
— Защо? Да няма промени?
— Не, доколкото ми е известно.
— А ще има ли?
— Не, доколкото знам.
— Добре, самият Пелегрин има ли някого зад гърба си? Ако може така да поставя въпроса.
— А, зад Бърнард винаги стои някой.
— Значи продължаваме, така ли?
— Да лъжем? Разбира се.
— Защо тогава да не съгласуваме помежду си… какво да говорим?
— Уместен въпрос. Не знам. Ако бях вярващ, щях да ида на църква и да се моля. Ама не е толкова просто. Момичето е мъртво. Това е едната страна на въпроса. Другата е, че ние сме живи.
— Да не си им казал истината?
— За бога, не, разбира се. Паметта ми е като сито. Ужасно съжалявам.
— А смяташ ли да им кажеш истината?
— На тия хлапаци? Не. Никога. По дяволите!
— Тогава защо да не си съгласуваме версиите?
— Това ли било! Защо, наистина? Много си прав, Санди. Какво ни пречи да ги съгласуваме?
— Днес ще говорим за посещението ви в болницата „Ухуру“ — започна бодро Лесли.
— Аз пък си мислех, че вече говорихме за това.
— За другото ви посещение. Второто. Малко по-късно. Нещо като контролна визита.
— Контролна визита? Кого, за бога, е трябвало да контролирам?
— По-скоро тя вас. Как си изпълнявате обещанието.
— Какви ги приказвате? Честно казано, нищо не разбирам.
Само че Роб разбираше прекрасно и го каза:
— Въпросът е напълно ясен, сър. Срещали ли сте се повторно с Теса в болницата? Четири седмици, след като е била изписана? Например във фоайето на клиниката за следродова терапия, където е имала среща с някого? Така пише в бележките на Арнолд, а досега не сме го хващали в грешка, доколкото можем да преценим, без да твърдя, че сме специалисти.
Значи Арнолд, отбеляза наум Удроу. Вече не Блум, а Арнолд. Ако офицерският син се разкъсваше от вътрешна борба, ледената му пресметливост винаги го спасяваше в кризисни моменти. Съзнанието му проследи сцената в претъпканата болница, сякаш се бе случила с някой друг. Теса носи платнена чанта с бамбукови дръжки; Удроу вижда чантата за пръв път, но от този момент нататък, чак до края на краткия й живот тя се прибавя като съставна част от мисления му образ за Теса, докато лежеше в болницата, с мъртвороденото й бебе в моргата, наред с умиращата жена на леглото срещу нея и с чернокожото бебе на гърдата й. Този образ включва и по-късата коса, по-малкото грим и заплашително смръщеният поглед, донякъде наподобяващ погледа на Лесли, втренчен и недоверчив, с който тя очаква неговата версия на събитията. Болничният полумрак е прорязан от снопове слънчева светлина, струяща през прозореца. Под стрехите се стрелкат малки птички. Теса е застанала с гръб към извитата стена, в близост до кафенето с оранжеви столове, от което се носи неприятна миризма. Тълпи хора непрестанно пресичат слънчевите лъчи, но той не отделя очи от нея. Тя притиска платнената чанта с двете си ръце към долната част на корема си; нещо в позата й му напомня леките жени, които го пресрещаха във входовете, когато беше млад и стеснителен. Стената е в сянка, понеже лъчите на слънцето не достигат до краищата на пода; може би затова Теса е избрала тъкмо това място за срещата им.